— Сигурно, раз-бира се — каза Джеймс Тинапел отзивчиво и малко подплашен. Неговият роднина говореше спокойно и монотонно. Той седеше до него без шапка, без балтон в клонящия към мраз хлад на есенната вечер.
— Тебе май никак не ти е студено? — попита го Джеймс, тъй като самият той трепереше под дебелото един пръст сукно на балтона си, а в изговора му имаше нещо и припряно, и сковано, защото зъбите му проявяваха склонност да затракат.
— На нас не ни е студено — отвърна Ханс Касторп спокойно и отривисто.
Консулът не спря да го разглежда отстрана. Ханс Касторп не се осведоми за роднините и познатите в къщи. Поздравите оттам, които Джеймс му предаде, също и поздравите на Йоахим, който вече служеше в полка, той прие със спокойна благодарност, без да се занимае повече с обстоятелствата в родния град. Обезпокоен от нещо неопределено, което не можеше да си обясни дали изхожда от племенника или води произхода си от него самия и физическото му състояние от пътя, Джеймс Тинапел се оглеждаше, без да може много нещо да забележи от пейзажа на високопланинската долина и дълбоко пое въздух, който при издишането обяви за разкошен. Естествено, отговори другият, ненапразно тоя въздух е прочут нашир и надлъж. Той имал силни свойства. Въпреки че ускорявал общото горене, организмът успявал да набере белтъчини. Тоя въздух можел да лекува болести, които всеки човек носи латентно у себе си, но на първо време здравата ги насърчавал благодарение на един общ органичен подтик и импулс ги докарвал, така да се каже, до празничен изблик. Пардон, но как така празничен? — Точно така. Дали гостът не е забелязал, че в разразяването на една болест има нещо празнично, че то представлява един вид увеселение за тялото.
— Сигурно, раз-бира се — припряно отвърна с неовладяна долна челюст чичото и после съобщи, че може да остане осем дни, тоест една седмица, значи, седем дни, а може би и само шест. Тъй като, както вече бил казал, намирал вида на Ханс Касторп извънредно добър и укрепнал благодарение на лечението, което надвишило с времетраенето си всички очаквания, той смятал, че племенникът ще се върне заедно с него у дома.
— Де, де, да не се изсипваме чак толкова — каза Ханс Касторп.
Чичо Джеймс приказвал точно като някой отдолу. Да се поогледал малко най-напред тук горе, да свикнел с тукашния живот и тогава щял да промени схващанията си. Въпросът бил да се получи пълно излекуване, именно това било решителното — без остатък — и неотдавна Беренс му трупнал още половин година. Тук чичото го заговори с „момчето ми“ и попита дали е полудял.
— Нима си напълно полудял? — попита той. Ханс бил изкарал вече една ваканция от пет тримесечия, а сега пък и още две на туй отгоре! Никой, виждал и всемогъщият бог, нямал толкова време за губене! Тогава Ханс Касторп спокойно и отривисто се изсмя с лице към звездите. Да, време! Що се отнасяло тъкмо до него, до човешкото време. Джеймс трябвало най-напред да ревизира досегашните си понятия, преди да заговори на тая тема тук горе.
Още утре щял да каже в интерес на Ханс една-две сериозни думи на тоя господин придворен съветник! — закани се Тинапел.
— Направи това! — каза Ханс Касторп. — Той ще ти се хареса. Интересен характер, едновременно юначага и меланхолик. — А после посочи към светлините на санаториума „Шатцалп“ и разказа мимоходом за мъртъвците, които свличали по пистата за бобслей.
Господата вечеряха заедно в ресторанта на „Бергхоф“, след като Ханс Касторп бе въвел госта в Йоахимовата стая и го остави да се освежи малко. Стаята била опушена с Н2СО, каза Ханс Касторп — толкова основно, сякаш бившият й обитател не бил чисто и просто заминал без разрешение, а напуснал по съвсем друг начин — не чрез exodus119, а чрез exitus120. А тъй като чичото запита за смисъла на реченото, племенникът обясни: