Йоахим попита дали са минали вече лекарите. Някой отговори, че да, първия път вече били минали — излезли били почти в същия момент, когато дошли братовчедите. Тогава ще си вървят и няма да ги чакат, каза Йоахим. През деня все щяло да се намери случай за запознаване. Но на вратата едва ли не се сблъскаха с придворния съветник Беренс, който влезе с бързи крачки, придружен от д-р Кроковски.
— Хопа, пазете се, господа! — каза Беренс. — Щяха да пострадат и вашите, и моите мазоли. — Той говореше долносаксонски, като разтегляше думите и ги предъвкваше. — Така, значи, това сте вие — обърна се той към Ханс Касторп, когото Йоахим с прибрани нозе представи. — Е, радвам се.
И подаде на младия мъж ръката си, която бе широка като лопата. Той бе кокалест човек, може би три глави по-висок от д-р Кроковски, с почти побеляла вече глава, с добре оформен тил, големи изпъкнали и кървясали сини очи, в които плуваха сълзи, с вирнат нос и подстригани мустачки, които изглеждаха криви, защото си бе придръпнал горната устна на една страна. Това, което Йоахим бе казал за бузите му, напълно се потвърди — те бяха сини; ето защо главата му многоцветно се открояваше над бялата хирургическа престилка — престилка с колан, която стигаше до под коленете, под нея се подаваха черните му раирани панталони и чифт колосални крака в жълти, поизносени цели обувки с връзки. И д-р Кроковски бе в служебно облекло, само че престилката му беше черна, от черна лъскава материя, скроена като риза и пристегната с ластик — около китките; така още повече се подчертаваше бледността му. Държането му бе напълно асистентско, той не взе никакво участие в поздрава, обаче някакво критическо напрежение на устата му показваше, че намира за странно своето подчинено положение.
— Братовчеди? — запита придворният съветник, като с ръка сочеше ту единия, ту другия от тях и ги поглеждаше изотдолу с кървясалите си сини очи. — Е, и този ли иска да се пише войник? — каза той на Йоахим, като посочи с глава към Ханс Касторп. — Пазил го бог, а? — И сега заговори направо на Ханс Касторп. — Аз веднага забелязах, че у вас има нещо цивилно, нещо комфортно, не дрънкате оръжие като този главатарин. Вие бихте били по-добър пациент от него, готов съм да се обзаложа. Аз веднага познавам от кого ще излезе свестен пациент, защото за това трябва талант, за всичко трябва талант, а у този мирмидонец няма и капка талант. За строеви упражнения може би, но за боледуване — не. Ще ми повярвате ли, че все иска да си ходи? Постоянно иска да си ходи, врънка ме и ме мъчи, час по-скоро иска да иде долу да го тормозят. Какво престараване само! Не иска да ни подари някаква половина годинка. А при това тук при нас всичко е много хубаво, кажете сам, Цимсен, дали не е много хубаво тук! Е, вашият братовчед сигурно ще ни оцени по-добре, ще се позабавлява. Дами също не ни липсват, тук имаме прелюбезни дами. Поне външно някои са много живописни. Но вие би трябвало да придобиете малко цвят, чувате ли, иначе ще отпаднете при дамите. Зелено е, казват, златното дърво на живота, но за лицето зеленото не е най-подходящият цвят. Естествено напълно анемичен — каза той, като без церемонии пристъпи към Ханс Касторп и с показалеца и палеца си повдигна единия му клепач, — разбира се, напълно анемичен, както казах. Знаете ли какво? Съвсем не е било глупаво от ваша страна да пооставите вашия Хамбург сам да се погрижи малко за себе си. Този ваш Хамбург е една достойна за благодарност институция: неговата весела влажна метеорология току ни праща нови контингенти. Но ако мога при тоя случай да ви дам един немеродавен съвет, съвсем sine pecunia4, разбирате ли, правете, докато сте тука, всичко, каквото прави братовчед ви. Във вашия случай човек нищо по-разумно не може да направи, освен да поживее известно време като при лека tuberculosis pulmonum5 и да понатрупа малко белтъчини. Тук при нас има нещо куриозно около обмяната на белтъчините… Макар да е повишено общото горене, тялото пак натрупва белтъчини… Е, а вие хубаво ли спахте, Цимсен? Отлично, а? Хайде сега тръгвайте на разходка! Но не повече от половин час! А после живачната пура в устата! Винаги точно записвайте, Цимсен! Както в службата, съвестно! В събота искам да видя кривата. Господин братовчед ви също да мери. Меренето никога не вреди. Довиждане, господа! Приятно забавление! Довиждане… довиждане… — И той се понесе, като размахваше ръце с длани, обърнати съвсем назад; пътем задаваше надясно и наляво въпроси дали са спали „хубаво“ и получаваше утвърдителен отговор: д-р Кроковски тръгна след него.