Той застана на прага с опрени на хълбоците ръце и каза: „Тъй, тъй.“ Тук неговите черти трепнаха в някаква тъжна усмивка. „А, така“ — добави после той и кимна. Ето че някой си е плюл на петите. Презглава, с безмълвна привързаност, сякаш е трябвало да се възползва от един миг, когато е намерил сили да вземе решение, и за нищо на света не е искал да го пропусне, той си е нахвърлил партакешите в куфара и духнал: сам, непридружен, не след изпълнение на почетната си мисия, но безкрайно доволен, че и сам се е измъкнал, този добряк и беглец към знамето на равнината, този чичо Джеймс. Е, на добър му час!
Ханс Касторп никому не даде да забележи, че нищо не е знаел за предстоящото отпътуване на своя роднина — никому, дори и на хромия, който бе изпратил консула до гарата. Той получи една картичка от Боденското езеро със съдържание: Джеймс бил получил телеграма, с която го викали по неотложна работа в равнината. Не искал да безпокои племенника си. Учтива лъжа. „Приятно прекарване и занапред!“ Това подигравка ли бе? Тогава тя бе много изнасилена, защото на чичото съвсем не му е било до подигравка и шеги, когато е заминавал стремглаво — напротив, той е разбирал, вътрешно, картинно, пребледнял от ужас е разбирал, че ако сега, след едноседмичния престой тук горе, се върне в равнината, там долу доста време ще му се вижда напълно погрешно, неестествено и непозволено това, дето след закуската не излиза на задължителна разходка, нито пък че после не се омотава съгласно ритуала, за да се просне хоризонтално на чист въздух, а направо си отива в кантората. И тази ужасяваща констатация е била непосредствената причина за неговото бягство.
Тъй приключи опитът на равнината да прибере изпуснатия Ханс Касторп. Младият мъж не се самозалъгваше: пълният неуспех, който той бе предвидил, имаше решително значение за отношението му към онези там долу. За равнината той се изрази в едно вдигане на рамене и окончателно отписване, на него обаче той донесе съвършената свобода, от която сърцето му най-сетне бе престанало да изтръпва.
Operationes spirituales121
Лео Нафта произхождаше от едно малко селище близо до галицийско-волинската граница. Баща му, за когото говореше с уважение, очевидно поради чувството, че в края на краищата достатъчно е надрасъл своя първоначален свят, за да може да съди благосклонно за него, беше там шохет, ритуален колач на добитък — и колко много се различаваше тази професия от професията на християнския месар, който бе занаятчия и търговец. Не такъв бе бащата на Лео. Той беше служебно лице, и то духовно служебно лице. Сам равинът бе проверил благочестивата му сръчност и го бе упълномощил да убива подлежащия на клане добитък съгласно Мойсеевия закон и според предписанията на Талмуда; Илия Нафта, чиито очи по описанието на сина излъчваше звезден зрак и били изпълнени с тиха задушевност, бе възприел една свещеническа осанка, някаква тържественост, която напомняше, че в старо време убиването на определения за клане добитък действително е било работа на жреца. Когато Лео — или Лейб, както го наричаха в детството му — бе допускан на двора да гледа как баща му изпълнява своята ритуална служба с помощта на един як момък евреин с атлетично телосложение, пред когото дребничкият Илия с русата закръглена брада изглеждаше още по-деликатен и крехък, как замахва с големия шахотов нож и го забива дълбоко в областта на вратния прешлен, докато прислужникът събира бликналата димяща кръв в бързо напълващи се съдове, той възприемаше това зрелище с оня детски поглед, който вниква през сетивния във вътрешния свят и който трябва да е бил особено присъщ на сина на звездоокия Илия. Той знаеше, че месарите християни са задължени да зашеметяват с удар на топуз или брадва добичето, преди да го умъртвят, и че това предписание им бе дадено, за да се избегне мъчението на животното и жестокостта; в замяна баща му, макар и много по-деликатен и по-мъдър от онези дръвници, пък и звездоок като никой от тях, изпълняваше закона, като нанасяше на божията твар смъртния удар при пълно съзнание и оставяше да изтича кръвта й, докато рухне на земята. Момчето Лейб намираше, че методът на недодяланите гоими е плод на простимо мирско добродушие, но че така далеч не се оказва същата почит на Твореца, както с тържественото немилосърдие в обичая на баща му, и тъй у него представата за благочестие се свърза с представата за жестокост, както се свърза във фантазията му видът и миризмата на бликаща кръв с идеята за нещо свещено и духовно. Тъй като той добре виждаше, че баща му не бе избрал своето кърваво занятие поради бруталния вкус, който може би намираха у него яките момци християни и дори собственият му прислужник евреин, а заради духовното у него, заради деликатното си телосложение и звездните очи.