— Ad haec quid tu?123 — питаше той, а стъклата на очилата му искряха… И поставеният натясно отец нямаше друг избор, освен да го призовава към молитва, за да постигне мир на душата си — „ut in aliquem gradum quietis in anima perveniat“. Но този „мир“, доколкото го постигаха, се състоеше в едно пълно притъпяване на личния живот, в превръщането на послушника в прост инструмент, в някакъв гробищен духовен покой, чиито зловещи външни белези брат Нафта бе наблюдавал върху не една физиономия с опустял поглед наоколо си; дотам обаче той никога не би успял да стигне освен по пътя на физическата разруха.
За духовната издигнатост на началниците му можеше да се съди по това, че възраженията и оплакванията му не се отразиха върху доброто им мнение за него. Сам провинциалният шеф на ордена го извика при себе си в края на двегодишното му послушничество, разговори се с него, разреши да го приемат в ордена; и младият схоластик, който бе посветен в четирите първоначални степени — вратар, иподякон, четец и заклинател на дявола, — който бе дал „простите“ обети и вече окончателно принадлежеше към Обществото, замина за Фалкенбург в Холандия, за да следва в тамошния колегиум по богословските науки.
Той бе тогава двадесетгодишен, а три години по-късно, под влиянието на опасния за него климат и духовното напрежение, унаследеното страдание напредна дотам, че всеки по-нататъшен престой носеше опасност за живота му. Един кръвоизлив, който бе получил, разтревожи началниците му и след като той седмици наред се намираше между живота и смъртта, те го върнаха, горе-долу закърпен, в изходния му пункт. В същото възпитателно заведение, където сам бе учил, му намериха работа като наставник, настойник на пансионерите и преподавател по хуманитарни науки и философия. Един такъв стаж и без това се предписваше от наредбите, само че след някоя и друга година учителите обикновено се връщаха в колегиума, за да довършат и продължат седемгодишния богословски курс. Това обаче Нафта не можа да стори. Той постоянно беше болнав; лекарят и началниците прецениха, че на първо време за него най-добре ще бъде да остане на служба там, където въздухът беше здрав и имаше възможност да се занимава със земеделие. Той възприе първото по-високо посвещение, получи правото да чете апостола в неделя при тържествената литургия — право, което между впрочем той не упражняваше, първо, защото бе съвсем немузикален и, второ, защото пресекливият му глас не бе много пригоден за черковно пеене. Но повече от поддякон той не можа да стане — до дякон не стигна, камо ли пък до свещеник, а тъй като кръвоизливът се повтори и температурата не искаше да спадне, той се засели тук горе за едно по-продължително лечение на орденски разноски, което продължаваше вече шеста година — едва ли вече като лечение, защото в края на краищата престоят му тук, на височина с разреден въздух, се наложи като безусловна необходимост за живота му, поразкрасен от малко преподавателска дейност, по латински, в местната климатическа гимназия…
Тези неща заедно с повече подробности Ханс Касторп узна от разговори лично с Нафта, когато го посещаваше в копринената му килия — сам или пък придружен от своите сътрапезници Ферге и Везал, които бе запознал с него, или когато го срещаше на разходка и се връщаха заедно до селото — узна ги между другото, на откъси и във форма на по-свързани разкази; те му се струваха забележителни, и не само това: той поощряваше и Ферге, и Везал също да ги приемат като забележителни, което те и правеха — първият с ограничителната забележка, че всичко по-висше е недостъпно за него (тъй като само преживяването на плеврошока го бе издигнало над неговата крайна човешка непретенциозност), вторият с видимо удоволствие от щастливата кариера на един отначало потискан човек, която, разбира се, бе стигнала до застой и изглеждаше, че ще бъде погубена от болестта — и дърветата растат нависоко, но до небето не стигат.
Що се отнася до Ханс Касторп, той съжаляваше за този застой и с гордост и грижа си спомняше за честния Йоахим, който с героично усилие бе разкъсал яката мрежа на Радамантовите приказки и бе избягал при своето знаме, о чийто прът, в представите на Ханс Касторп, той се бе вкопчил, вдигнал три пръста на десницата си в клетва за вярност. И Нафта се бе клел на знаме, и него бяха приели под едно знаме, както сам се изразяваше, когато обясняваше на Ханс Касторп същността на своя орден, но при тия негови отклонения и комбинации той очевидно бе по-малко верен на своето знаме, отколкото Йоахим — и все пак, когато слушаше разказите на доскорошния или бъдещ йезуит, Ханс Касторп, този цивилист, това чедо на мира, виждаше как укрепва убеждението му, че всеки един от двамата би трябвало да харесва и разбира като близко и сродно както призванието, така и занятието на другия. Тъй като това бяха военни призвания, и то в повече от един смисъл: в смисъла на „аскетството“, на чинопочитанието, на послушанието и на испанската чест. Испанската чест господстваше в ордена на Нафта, който произхождаше от Испания и чийто правилник за духовни упражнения, един вид предшественик на правилника, който прусакът Фридрих бе издал за своята пехота, бе съставен първоначално на испански език, затова и Нафта често си служеше с испански изрази при своите разкази и поучения. Така той говореше за „dos banderas“, за двете знамена, около които се събираха войските за великия поход: адското и духовното; първото във Вавилонската равнина, където Луцифер играеше ролята на „caudillo“124 или главатар, второто в околностите на Ерусалим, където командваше Христос, като „capitan general“ на всички добри люде…