Не бе ли заведението „Зорница“ истинска кадетска школа, чиито питомци, разпределени по „дивизии“, се учеха с чест на духовно-военно благонравие — едно съчетание между „правата колосана яка“ и „испанския къдрав околовратник“, ако можеше така да се изрази човек? Идеята за честта и отличието, която играеше такава блестяща роля в съсловието на Йоахим — колко ясно, мислеше Ханс Касторп, бе подчертана тя и в съсловието на Нафта, където поради болестта той за съжаление не е можал да се издигне! Ако човек го слушаше, орденът бе съставен от множество крайно честолюбиви офицери, които бяха въодушевени само от една мисъл — как да се отличат в службата. („Insignes esse“ — казваха на латински.) Според учението и канона на основоположника и първия генерал, испанеца Лойола, те вършеха повече, служеха много по-блестящо, отколкото всички ония, които действаха само съгласно здравия си разум. Те всъщност извършваха своето дело „ех supererogatione“, свръхзадълженията, като оказваха съпротива не само на бунтуващата се плът („Rebellioni carnis“), което в края на краищата бе работа на всеки посредствено здрав човешки разсъдък, но воюваха против всяка склонност към страсти, против всяка проява на любов към себе си или към света, против неща, които обикновено бяха позволени. Тъй като да се воюва срещу противника, „agere contra“, значи да се напада, бе по-важно и по-почетно, отколкото само да се отбранява човек („Resistere“). Врагът трябва да се омаломощи и разбие! — тъй пишеше в полевия устав и неговият съставител, испанецът Лойола, бе съвсем на един ум с „capitan general“ на Йоахим, прусака Фридрих, и неговите бойни правила: „Атака, атака!“ — „Врагът се гони до дупка!“ — „Ataquez done toujours!“125
Светът на Нафта имаше нещо общо със света на Йоахим и то бе отношението към кръвта заедно с аксиомата, че човек не бива да се въздържа от кръвопролитие: тук именно тия два свята, ордени и съсловия бяха напълно съгласни; за едно чедо на мира бе много интересно да чуе разказите на Нафта за войнстващи монашески типове на Средновековието, които — изтощени от аскетизъм, изпълнени с жажда за духовна власт — съвсем не са гледали да се въздържат от кръвта, за да установят божията държава, световното господство на свръхестественото начало; за бранници-тамплиери, които са смятали смъртта в битка против неверниците за по-достойна от смъртта в леглото и не са смятали за престъпление, а за най-велика слава да бъдат убити или да убиват заради Христа. Добре бе, когато Сетембрини го нямаше при тия изказвания! Иначе той се проявяваше само като обезпокояващ хората шарманкаджия и тръбеше за мир — макар че ставаше дума и за свещената национална и цивилизаторска война срещу Виена, която той ни най-малко не отричаше, докато пък Нафта посрещаше с подбив и презрение именно тази негова страст и слабост. Поне когато италианецът се запалваше от такива чувства, той, Нафта, му противопоставяше световната християнска гражданска общност, като ту не искаше никоя страна да приеме за отечество, ту приемаше всички страни и рязко цитираше един генерал на ордена на име Никел, който бил казал, че любовта към отечеството била „чума и сигурна смърт за християнската любов“.
Понятно бе: заради аскетизма Нафта наричаше чума любовта към отечеството — тъй като какво ли не подразбираше той под тази дума, какво ли не според него противоречеше на аскетизма и царството божие! Не само привързаността към семейството и родината, но и привързаността към здравето и живота: заради нея именно той упрекваше хуманиста, когато го чуеше да тръби за мир и щастие; той го заяждаше за любовта му към плътта, „amor carnalis“, за любовта му към земните удобства, „commodorum corporis“, и право в лицето му наричаше супербуржоазен атеизъм придаването и на най-малката стойност на живота и здравето.