Тук се опълчи Антон Карлович Ферге и защити плеврошока от извращения и неуважение. Как, какво, прекалена сериозност към плеврошока? Много благодаря и моля ви се! Неговата голяма адамова ябълка и добродушните мустаци се заиздигаха и заспускаха и той забрани каквото и да е пренебрежение към това, което бе изкарал на времето. Той бил само един обикновен човек, застрахователен агент и всички по-възвишени неща му били недостъпни — дори този разговор далече надхвърлял хоризонта му. Но ако господин Сетембрини искал да включи например и плеврошока в това, що бил казал — този адски гъдел с вонята на сяра и трите цветни безсъзнания, — той имал много здраве и много да извинявал. Тъй като тук и дума не можело да става за сетивни притъпления, благословени естествени наркози и грешки на фантазията, а това било най-голямата и най-безобразната свинщина под слънцето и който не го е изпитал като него, не може и представа да има за тая мизерия…
— Е да, е да! — каза Сетембрини. Колапсът на господин Ферге ставал все по-великолепен, колкото повече време минавало, откак го бил изпитал, и току-виж, че почнал да го носи като нимб на светия около главата си. Той, Сетембрини, не уважавал много болните, които искат да им се чудят хората. Сам той бил болен, и не леко, но без да се превземал; той бил по-скоро склонен да се срамува от това. Между впрочем той говорел безлично, философски; това, което бил споменал за разликата в природата и преживяванията на болния и здравия, почивало на солидна основа, нека господата си помислели само за душевните болести, за халюцинациите например. Ако някой от сегашните му другари, например инженерът или господин Везал, довечера видел всред полумрака в някой ъгъл на стаята починалия си баща, който го поглежда и заговаря, това щяло да бъде просто нещо ужасно за въпросния господин, едно във висша степен разтърсващо и объркващо преживяване, което щяло да го накара да се усъмни в сетивата и разсъдъка си, час по-скоро да напусне стаята и да потърси помощта на лекар-невролог. Нима не било така? Но веселото тук било, че такова нещо изобщо не можело да се случи на господата, тъй като били душевно здрави. Ако обаче им се случело, те не щели да бъдат здрави, а болни и не щели да реагират като здрави, тоест да се ужасят и побегнат, а щели да приемат видението като нещо съвсем в реда на нещата и щели да завържат разговор с него, както обикновено правели халюциниращите; в мисълта, че това предизвиква у халюциниращия един здрав ужас, се криела именно грешката на фантазията, която допускал здравият човек.
Господин Сетембрини разправяше много забавно и пластично за бащата в ъгъла. Всички непринудено се разсмяха, също и Ферге, макар че бе огорчен от подценяването на неговото адско приключение. От своя страна господин Сетембрини се възползва от възбуденото настроение, за да дообясни и застъпи становището за непочтеността на всички халюциниращи и изобщо на всички pazzi126: тези хора, каза той, си позволявали съвсем неоснователно какво ли не и сигурно много често били в състояние да обуздават своята лудост, както сам той имал случай да наблюдава при някои свои посещения в нервни клиники. Защото, когато лекар или външен посетител застанел на прага, халюциниращият най-често спирал да говори и жестикулира, докато се смятал за наблюдаван, за да му отпусне след това отново края. Защото в много случаи лудостта несъмнено е едно отпускане — тя служи за убежище от тежка скръб и за предпазна мярка на една слаба природа срещу непоносими удари на съдбата, които такъв човек не се решава да понесе с бистър разсъдък. Дотук, така да се каже, може всеки да стигне и той, Сетембрини, само със своя поглед бил докарвал поне временно до просветление не един луд, като противопоставял на неговите приумици едно държане на неумолим разум…