С вкочанени от студа лица, гологлави, обути в шушони от гумиран плат, те ту стъпваха върху посипаната с пепел снежна покривка, която се стелеше върху тротоара, ту разравяха с крака рохкавия сняг върху платното; Сетембрини бе в зимна полушубка, на която яката и обърнатите кожени маншети изглеждаха окраставели поради проскубаните места, но той съумяваше да я носи с елегантност, Нафта бе в черно, дълго и закопчано догоре палто, което бе подплатено с кожа, но навън нищо не се виждаше; двамата спореха върху тези принципи с най-голяма лична заинтересованост, при което често се случваше, че не се обръщаха един към друг, а към Ханс Касторп, пред когото говорещият излагаше и застъпваше становището си, като само с глава или палец посочваше противника си. Те го бяха взели помежду си, а той, извъртайки глава насам-натам, се съгласяваше ту с единия, ту с другия или, застанал на място, привел косо назад горната част на трупа си, жестикулираше с ръка в подплатена ръкавица от шевро, за да подчертае нещо собствено, и то, разбира се, съвсем непонятно, докато Ферге и Везал обикаляха около тримата, ту вървяха пред тях, ту зад тях или пък тръгваха редом, докато уличното движение отново разкъсваше редицата.
Под влиянието на вмятаните забележки дебатите преминаха върху по-съществени предмети, засегнаха набърже и при нарастващо участие всички проблеми на кремацията, на телесните наказания, на изтезанията и на смъртното наказание. Фердинанд Везал изкара на сцената боя като наказание и тази тема добре му отиваше, както намери Ханс Касторп. Не бе за чудене, че господин Сетембрини се позова на човешкото достойнство и с високопарни думи се изказа против тази дивашка система както в педагогиката, така и в правораздаването — докато също така не бе изненада, а само поразяваше със своята мрачна дързост това, че Нафта се застъпи за боя с пръчки. Според него абсурдно било да се бръщолеви тук за човешко достойнство, защото нашето истинско достойнство почивало върху духа, а не върху плътта, и тъй като човешката душа била извън мярка склонна да изсмуква от тялото своята жизненост, то болките, които причиняваме на тялото, били едно наистина препоръчително средство, което ще й вгорчи удоволствието от страстите и същевременно ще я прогони обратно от тялото към духа, който по този начин отново ще влезе в господството си. Да се гледа на наказанието с бой като на нещо особено позорно, било съвсем глупав предразсъдък. Света Елисавета била бита до кръв от своя изповедник Конрад фон Марбург, благодарение на което „нейната душица“, както било казано в житието й, била „възнесена“ до „третото небе“, а тя самата набила с пръчки една бедна старица, на която й се приспало тъкмо преди изповед. Нима човек можел сериозно да нарече варварски и нечовешки самобичуванията, на които са се подлагали принадлежащите към някои ордени и секти, както и изобщо някои по-задълбочени личности, за да укрепят у себе си духовния принцип? Поради своята непоклатимост вярата ставала само по-комична, тъй че законната отмяна на боя в страни, които се смятали за благородни, представлявала истински прогрес.
Е, каза Ханс Касторп, все пак трябвало абсолютно да се признае, че в противоречието между плътта и духа плътта несъмнено въплътявала, ха-ха, значи, въплътявала, злото, дяволското начало — дотолкова, доколкото плътта била природа — разбира се, природа, и това не било лошо — и доколкото в своето противоречие с духа природата несъмнено била скарана с разума — мистично скарана, можело така да каже човек, ако поемел риск въз основа на своето образование и своите познания. Застъпил вече това становище, той трябвало да приеме последователно едно съответно отношение към тялото — да признае за целесъобразни такива дисциплинарни средства, които — нека пак сме поемели риска — можели да се определят като мистично скарани с него. Може би и господин Сетембрини, ако тогава, когато немощта на тялото му го била възпрепятствала да замине за конгреса на прогреса в Барселона, имал до себе си една света Елисавета…
Всички се разсмяха и тъй като хуманистът щеше да кипне, Ханс Касторп набързо заразказва за бой, който сам на времето бил изтърпял: в долните класове на неговата гимназия си служели понякога с това наказание, имало там ездачески нагайки, ала учителите не вдигали ръка върху него поради съображения от обществен характер, затова пък един по-як негов съученик, голям нехранимайко, го набил веднъж с гъвкавата нагайка — по бедрата и обутите само в чорапи прасци; болката била позорна, безобразна, незабравима, избило го на срамотно хълцане, рукнали сълзи на ярост и унизителна мъка — нека му простял любезният господин Везал тази дума127, — а освен това Ханс Касторп бил чел някъде, че в затворите и най-закоравелите убийци хленчели като дечица, когато ги наказвали с бой.