— Бърже-бърже! — взе го на подбив Нафта. — За да не би опелото да продължи прекалено дълго, да не би да надделее набожното смирение пред един факт, без който, разбира се, не би имало нито помен от архитектура, живопис, скулптура, музика и поезия.
— Той дезертира към знамето — замечтано каза Ханс Касторп.
— Неразбираемостта на вашите думи, инженере — отвърна му Сетембрини, — ги прави само по-достойни за порицание. Преживяването на смъртта трябва в края на краищата да бъде преживяване на живота, иначе то ще бъде само едно привидение.
Ще поставят ли неприлични символи в „залата на живота“ както върху някои антични саркофази? — попита сериозно Ханс Касторп.
На всеки случай щяло да има с какво да си оплакне очите човек, заяви Нафта. Един класицистичен вкус щял да представи в мрамор и с блажни бои тялото, грешното тяло, което спасяват от тление; това не трябвало никого да учудва, тъй като от прекалена нежност не разрешават дори да му се налагат наказания…
Тук се намеси Везал с темата за изтезанията; пък тя му и отговаряше на лицето. Какво мислят господата за следствието посредством изтезания? Той, Фердинанд, винаги използвал при търговските си пътувания случая да разгледа в старите културни огнища онези потулени кътища, където на времето прилагали този метод за изпитване на съвестта. Той познавал килиите за изтезание в Нюрнберг, в Регенсбург, разгледал ги внимателно, с цел да се поучи. Там, разбира се, съвсем неделикатно били третирали тялото заради душата — по какви ли не остроумни начини. Вкарат ти крушата и разчекнатата уста — прочутата круша, която сама по себе си вече не е някое лакомство — и цялата работа се развива всред пълна тишина…
— Porcheria128 — измърмори Сетембрини.
Ферге каза, че отдавал полагащото се почитание на крушата и на цялата приглушена процедура. Но дори и тогава не били могли да измислят нещо по-ужасно от опипването на плеврата.
Това били направили, за да му върнат здравето.
Не по-малко било оправдано едно временно коравосърдечие, когато се касаело до някоя закоравяла душа и до погазена правда. Освен това изтезанието се било явило като резултат на целесъобразен напредък.
Нафта сигурно не бил съвсем на себе си.
Напротив, умът му бил почти на място. Господин Сетембрини бил естет и очевидно за момента не му била много ясна средновековната история на правния процес. Тя всъщност била предмет на прогресивна рационализация, и то в такава насока, че постепенно, въз основа на разумни разсъждения, бог бил изключен от правораздаването. Божият съд отпаднал, защото трябвало да забележат, че по-силният побеждава, макар и да не е прав. Люде от рода на Сетембрини, скептици, критици, дошли до това заключение и наложили заместването на старата наивна правна процедура с нова, с инквизиционния процес, който вече не се осланял на божията намеса в полза на истината, а си поставил за цел да се получи от обвиняемия признанието на истината. Никаква присъда без самопризнание — и днес тъй мисли народът: инстинктът е бил силен — веригата на доказателствата може да е била напълно сключена, но осъждането се е смятало за незаконно, ако е липсвало самопризнанието. Как да го предизвикаме? Как да установим истината, без да се облягаме само на едни улики и на едно съмнение? Как да погледнем в сърцето, в мозъка на човек, който я укрива, който я извращава? Ако духът е злонамерен, не остава нищо друго, освен да се обърнем към тялото, с което вече можем да се справим. Изтезанието като средство за постигане на крайно необходимото самопризнание бе продиктувано от разума. Този обаче, който бе пожелал и въвел процеса със самопризнание, не бе никой друг, а господин Сетембрини и, значи, той бе първоизточникът на изтезанието.
Хуманистът помоли господата да не вярват на тези сатанински шеги. Ако всичко се било развило така, както учел господин Нафта, ако наистина разумът е бил откривателят на тия ужаси, това доказвало само колко много тоя разум се е нуждаел във всички времена от подкрепа и просвещение, колко малко поклонниците на първичния инстинкт имали причина да се боят, че някога на земята може прекалено да надделее разумът! Но преждеговорившият сигурно бил сбъркал. Онзи правен ужас не можел да води началото си от разума дори само затова, защото неговата първопричина била вярата в преизподнята. Един поглед из музеите и подземията бил достатъчен: това притискане, разпъване, завинтване и изгаряне очевидно е плод на една детински заслепена фантазия, на желанието за благочестиво подражание на това, което се върши в задгробните предели на вечната мъка. На туй отгоре били смятали, че едва ли не помагат на престъпника. Били приемали, че неговата клета душа се бори за едно самопризнание и че само плътта като принцип на злото се противопоставя на добрата му воля. Така били смятали, че му правят една продиктувана от любовта услуга, когато са сломявали чрез мъчения плътта му. Аскетическо безумие…