Ханс Касторп намери това очарователно и във висша степен забележително. Господин Сетембрини, каза той, го бил напълно спечелил със своята пластична теория. Тъй като, нека казват каквото щат — а нещо можело да се каже: например, че болестта е едно повишено жизнено състояние и, значи, съдържа нещо тържествено, — едно било обаче положително: болестта означава едно свръхподчертаване на телесното, тя прави човека зависим напълно от тялото му и вреди на човешкото достойнство, руши го, като снижава човека до притежанието само на едно тяло. Болестта, значи, била безчовечна.
Болестта била напълно човечна — веднага отвърна Нафта; тъй като да бъдеш човек, значело да бъдеш болен. Без съмнение човекът бил сериозно болен, именно неговата болест го правела на човек, а тези, които искат да го оздравят, не преследвали нищо друго освен неговото обезчовечаване и озверяване; да го принудят да сключи мир с природата, „да го върнат назад към природата“ (след като той никога не е бил естествен) — тези разни регенератори, суровоядци, проповедници на въздушните и слънчевите бани и другите тям подобни пророци, следователно разните следовници на Русо, не се стремят към нищо друго освен към обезчовечаване и озверяване… Човечност? Благородство? Духът бил, който отличавал човека от целия останал органичен живот — това същество, освободило се до висша степен от природата, чувстващо се до висша степен ней противоположно. В духа, следователно в болестта, се кореняло достойнството на човека и неговото благородство: той бил, с една дума, в толкова по-висша степен човек, колкото по-болен бил, и геният на болестта бил по-човешки от гения на здравето. За учудване било, че този, който играе ролята на човеколюбец, си затваря очите пред такива основни за човечеството истини. Господин Сетембрини говорел наляво и надясно за напредъка. Като че ли напредъкът, доколкото такова нещо съществувало, не се дължал единствено на болестта, сиреч на гения, който не бил нищо друго освен болест! Като че ли здравите не били живели по всяко време от постиженията на болестта! Имало било хора, които съзнателно и доброволно се отдавали на болестта и безумието, за да спечелели за човечеството успехи, които се преобръщали в здраве, след като били извоювани посредством лудост — постижения, чието притежание и ползването на плодовете им не били вече обусловени, след онова героично дело, от болест и лудост. Това било истинска кръстна смърт…
„Аха! — помисли си Ханс Касторп. — Какъв си ми ти един непочтен йезуит с твоите комбинации и твоето тълкуване на кръстната смърт! Ясно е вече защо не си станал отец, joli jésuite â la petite tache humide. Хайде, ревни сега, лъве!“ — обърна се той мислено към господин Сетембрини. И този „зарева“, като обяви за фантасмагория, буквоядство и мирова заблуда всичко, което Пафта току-що бе поддържал.
— Кажете де — викна той на своя противник, — кажете де, с всичката отговорност на възпитател, кажете пред ушите на ученолюбивата младеж, че духът е… болест! Така действително ще я спечелите за духа, ще й вдъхнете вяра в него! Обявете, от друга страна, болестта и смъртта за благородни, здравето и живота за вулгарни — това е най-сигурният метод да се насочи питомецът към служба на човечеството. Davvero, е criminoso!130 — И като рицар той се застъпи за благородството на здравето и живота, за благородството, което придава природата и което няма защо да се бои за своя дух. „Образът!“ — каза той, на което Нафта високопарно отвърна: „Словото!“ Но този, който нищо не искаше да знае за словото, каза: „Разумът!“, докато човекът на словото защити „Страстта“. Това не бе много ясно. „Обектът“ — каза единият, а другият — „самостоятелното Аз“. Накрая стана даже дума и за „изкуство“, от едната страна, и за „критика“ — от другата, и всеки случай многократно за „природа“ и „дух“ и за това кое е по-благородно, следователно за „аристократичната проблема“. Но при това нямаше нито ред, нито яснота, нито борческо раздвоение; защото говореха не само един против друг, а и един през друг, спорещите не само си противоречаха взаимно, но и влизаха в противоречие сами със себе си. Сетембрини доволно често бе извиквал на „критиката“ по едно ораторско „да живее!“, а сега бранеше онова, което считаше за противоположно, бранеше „изкуството“ като благородно начало, а докато Нафта неведнъж бе се проявявал като защитник на „естествения инстинкт“ против Сетембрини, който бе очернял природата като „глупава сила“, като прост факт и съдба, пред която не бивало да отстъпват разумът и човешката гордост, сега той застана на пост пред духа и „болестта“, където единствено можели да се намерят благородството и човещината, защото италианецът бе станал застъпник на природата и нейната аристокрация на здравите, независимо от всяка еманципация. Не по-малки неясноти възникнаха около понятията „обект“ и „Аз“ — тук объркването, което впрочем винаги бе едно и също, се оказа най-ужасно и буквално стигнаха дотам, че никой вече не знаеше кой е набожният и кой свободният. Нафта забрани на Сетембрини с остри думи да се нарича „индивидуалист“, тъй като хвърлял противоречието между бога и природата и под въпроса за човека, за вътрешноличностния конфликт, разбирал единствено конфликта между личния и обществения интерес, кълнял се, значи, в една свързана с живота буржоазна нравственост, която приемала живота като самоцел, съвсем негероично търсела ползата и смятала нравствения закон за цел на държавата — докато той, Нафта, знаейки добре, че вътрешночовешката проблема много повече почива върху противоречието между сетивното и свръхсетивното, застъпвал мистичния индивидуализъм и всъщност той бил човекът на свободата и на субекта. Но ако той беше това, как, мислеше Ханс Касторп, стои въпросът с „анонимността и общността“. — за да изтъкне като пример за момента само едно несъответствие. Как стои освен това въпросът с характерното становище, което бе застъпил в своята беседа с отец Унтерпертингер относно „католицизма“ на философа на държавата Хегел, вътрешната връзка между понятията „политически“ и „католически“ и категорията на обективното, която те заедно образуваха? Та нали политиката и възпитанието са били винаги специалното поприще на ордена на Нафта? И то какво възпитание! Господин Сетембрини несъмнено бе един ревностен педагог, ревностен до дразнене и непоносимост; но що се отнася до аскетичната самоунизяваща деловитост, неговите принципи не можеха да издържат съревнование с тия на Нафта. Абсолютна заповед! Желязно обвързване! Насилие! Послушание! Терор! Всичко това невям бе достойно за уважение, но то едва ли държеше сметка за критическото достойнство на отделното същество. То беше военнополевият устав на прусака Фридрих и на испанеца Лойола, устав благочестив и строг до кръв; при което възникваше само един въпрос: как така Нафта бе стигнал всъщност до абсолютната безусловност, след като сам бе признал, че не вярва в никакво чисто познание и непреднамерено изследване, с една дума, не вярва в истината, в обективната, научна истина, стремежът към която бе за Лодовико Сетембрини равнозначен с върховния закон на всяка човешка нравственост. Това бе благочестиво и строго от страна на Сетембрини, а Нафта постъпваше разпуснато и вулгарно, като отнасяше истината до човека и заявяваше, че истина е това, което ползва човека! Не беше ли едно подобно поставяне на истината в зависимост от интереса на човека чисто обуржоазяване на живота и целесъобразно филистерство? Строго погледнато, това не бе желязна деловитост, то съдържаше много по-голяма доза свобода и субективност, отколкото Нафта би искал да признае — макар че, разбира се, беше „политика“ по един начин, който много наподобяваше израза на Сетембрини: свободата е законът на любовта към човека. Това очевидно означаваше едно обвързване на свободата, тъй както Нафта обвързваше истината — към човека. То решително бе повече благочестиво, отколкото свободно, а това бе една разлика, която рискуваше да мине незабелязана при такива прения. Ах, този господин Сетембрини! Ненапразно той бе литератор — внук на политик и син на хуманист. Великодушно загрижен за критиката и еманципацията, той закачаше момичетата на улицата, докато острият дребничък Нафта бе свързан със своите жестоки обети. И все пак Нафта бе почти развратник от много свободомислие, а оня, Сетембрини, бе, ако искаме, един добродетелен глупец. От „абсолютния дух“ Сетембрини се боеше и искаше на всяка цена да ограничи духа в рамките на демократическия прогрес — ужасен от религиозната разблуда на войнолюбеца Нафта, която хвърляше на един куп бога и дявола, светостта и злодейството, гения и болестта и не познаваше нито разумното съждение, нито оценката, нито волята. Тогава кой всъщност правеше човека свободен, кой го правеше благочестив, от какво зависеше истинското положение и истинската държава на човека: дали от потъването във всичко поглъщащата и всичко изравняващата общност, което бе едновременно и разблудно, и аскетично, или от „критичния субект“, при когото взаимно си препречваха пътя вятърничавостта и буржоазната строгост на нравите? А