С една дума, Ханс Касторп проявяваше смелост тук горе — ако смелостта пред стихиите не означаваше тъпа трезвост в отношението му към тях, а съзнателно отдаване и един предизвикан от симпатия смъртен ужас. — Симпатия? — Но да, Ханс Касторп хранеше симпатия към стихиите в своите тесни гърди на цивилизован човек; тази симпатия имаше връзка и с новото чувство на достойнство, което той осъзна при вида на пързалящите се хорица и което го накара да смята по-дълбоката, по-голямата, по-малко свързаната с хотелски удобства самота на своята балконска лоджия за по-подходяща и по-желателна. Оттам той бе съзерцавал високата, обвита в мъгли планина и танеца на снежната буря и в душата си се бе срамувал от това зяпане иззад бруствера на комфорта. Затова, а не поради спортни превземки се бе научил да кара ски. И ако се чувстваше застрашен всред величието, всред заснежената мъртвешка тишина — а точно това изпитваше там чадото на цивилизацията, — какво от това, той отдавна тук горе бе вкусил с духа и разсъдъка си не по-малко страшни работи. Едно събеседване с Нафта и Сетембрини едва ли можеше да се сметне за незастрашаващо; и то водеше към безпътица и крайни опасности, а когато става дума за симпатия от страна на Ханс Касторп към великата зимна пустиня, то е, защото той, независимо от благочестивия ужас, именно тези предели чувстваше като подходяща арена за узряването на своите мисловни комплекси, за подобаващо местопребивание на човек, който, разбира се, без сам да знае защо, бе обременен с „управленчески“ работи, отнасящи се до положението и държавата на homo dei.
Никой не се намери тук, който да предупреди с тръбата си многознайкото за опасностите освен може би един Сетембрини, когато със събрани на фуния ръце бе се провикнал към заминаващия Ханс Касторп. Но у него имаше смелост и симпатия, той не обърна повече внимание на повика зад гърба си, отколкото на друг един повик, който бе прозвучал подире му при една негова решителна стъпка някога през една карнавална нощ. „Eh, ingegnere, un pô di ragione, sa!“132 „Ах ти, сатана-педагог, с твоите ragione и ribellione — помисли си той. — Между впрочем аз те обичам. Вярно, ти си ветрогон и шарманкаджия, но ми мислиш доброто, повече ми мислиш доброто и по си ми симпатичен от лютия малък йезуит и терорист, испанския изтезател с бляскащите очила, въпреки че почти винаги той е правият, когато се карате… когато педагогично се борите за душата ми, както богът и дяволът за човека през Средновековието…“
Напудрен със сняг до колене, той се докопа до някакви бели висини, където широки колкото един чаршаф тераси се издигаха на стъпала една над друга, все по-високо и по-високо, и краят им не се виждаше; те сякаш наникъде не извеждаха; в горната си част се сливаха с небето, което бе също като тях мъгливо белезникаво, без начало и без край; не се виждаше никакъв връх, никаква хребетова линия; Ханс Касторп се катереше към някакво мъгляво небитие, а тъй като и зад него много скоро се свърши и изчезна от погледа му светът, населената долина на хората, тъй като никакъв звук вече не достигаше оттам до него, то и уединението, и вглъбението му, преди да се усети, станаха толкова пълни, колкото не би могъл дори да си пожелае — пълни до оня ужас, който е предпоставка за смелостта. „Praeterit figura hujus mundi“133 — каза си той на един латински, чийто дух не бе хуманистичен — този израз бе чул от Нафта. Той се спря и се огледа. Надлъж и нашир, никъде нищичко не се виждаше освен съвсем дребни снежинки, които, идейки от белотата горе, се спускаха върху белотата долу, а наоколо му цареше могъщото безмълвие на тишината. Докато погледът му се пречупваше в бялата пустота, която го ослепяваше, той усети да бие сърцето си, което се бе разбързало от изкачването — този мускулен орган, чийто животински образ и чието характерно биене той, може би кощунствайки, бе опознал под пукота и светкавиците на рентгеновия кабинет. И нещо затрогващо го обвя, някаква проста и смирена симпатия към неговото сърце, това човешко сърце с въпроса и загадката му, което си биеше съвсем само всред ледената пустиня.