Той се заизкачва по-нататък, по-нагоре, към небето. Навремени забиваше горния край на щеката си в снега и гледаше как при издърпването й из дупката синя светлина се устремява по нея. Това го забавляваше; той можеше дълго време да застава на едно място, за да предизвиква многократно това малко оптическо явление. Появяваше се своеобразно, нежно планинско и долинно сияние, зеленикавосиньо, ледено бистро и въпреки това с отсенки, тайнствено привлекателно. То му напомни за светлината и цвета на едни тесни очи със съдбоносен поглед, които господин Сетембрини бе определил от хуманистична гледна точка презрително като „татарски зирки“ и „очи на степен вълк“ — за едни рано открити и неминуемо отново намерени очи, за очите на Хипе и Клавдия. „На драго сърце — каза полугласно той всред безмълвието, — само гледай да не го счупиш: il est a visser, tu sais!“134 И духом той чу зад себе си благозвучния призив към благоразумие.
Отстрани вдясно, на известно разстояние се мержелееше гора. Той се отправи натам, за да има пред очите си някаква земна цел вместо белезникавата трансцендентност, и внезапно се спусна надолу, без да бе забелязал ни най-малкия наклон. Ослепяването възпрепятстваше всяко разпознаване на конфигурацията на терена. Не се виждаше нищо; всичко се сливаше пред очите. Съвсем ненадейно някакви препятствия отново го издигнаха. Той се остави на нанадолнището, без да различава с очи степента на наклона.
Привляклата го гора се намираше отвъд падината, в която неусетно бе слязъл. Нейното покрито с рехав сняг дъно бе наклонено в посока към планината, както забеляза, когато премина известно разстояние по него. Тук бе надолнище; страничните откоси ставаха все по-високи; огромната гънка, сякаш някакъв изкорубен път, го поведе към планината. После човките на ските му отново се насочиха нагоре; теренът взе да се издига, скоро вече нямаше никакъв страничен откос за изкачване; разходката без път го изведе отново на открита към небето рудина.
Той видя иглолистната гора встрани, зад и под него, упъти се натам и с бързо спускане стигна до отрупаните със сняг ели, които клиновидно се врязваха в незалесеното пространство като разклонения на някакъв стръмен, обвит в мъгли лес. Под техните клони той, почивайки си, изпуши една цигара, с все още угнетена, напрегната, потисната от странното уединение душа, но горд, че го бе покорил, и смел поради чувството, че е удостоен с права върху тези предели.
Часът бе три след пладне. Той се бе измъкнал веднага след обяда, за да избяга от главното режимно лежане и закуската и за да се върне, преди да се стъмни. Приятно самочувствие го обзе при мисълта, че разполага с няколко часа за скитане на открито всред това великолепие. Той имаше малко шоколад в джоба на брича си и шишенце с порто в джоба на жилетката.
Слънцето бе обвито в толкова гъста мъгла, че мястото му едва се разпознаваше. Долу, към изхода на долината, към тая част от планината, която не се виждаше, облаците и парите бяха още по-тъмни и сякаш напредваха. Всичко сочеше на сняг, на нов неспирен снеговалеж, на истинска фъртуна. И действително малките, безшумни снежинки взеха да се сгъстяват над рудината.
Ханс Касторп пристъпи напред, за да набере върху ръкава си няколко снежинки, които почна да разглежда с опитното око на любител-изследовател. Те на пръв поглед бяха безформени парцалчета, но той неведнъж бе държал такива като тях под своята отлична лупа и добре знаеше от какви деликатни, точни, малки скъпоценности са съставени те — накити, орденски звезди, брилянтови клипсове, каквито и най-съвестният златар не би могъл да изпипа така богато и с такива подробности, — да, всичките тези маси от бяла, лека, пухкава пудра, които тегнеха върху гората, покриваха ширинето и по които го носеха ските му, бяха все пак нещо различно от родния морски пясък, макар да напомняха за него: те се състояха не от каменни зрънца, а от безброй водни частици, сбрани при замръзването в едно съразмерно многообразие от кристали — частици на онова неорганично вещество, същото, което караше да набъбва жизнената плазма, тялото на растенията и човека, и където, между безбройните разкошни, дребни, невидими, непредназначени за човешкото око вълшебни звездички никоя не прилича на другата; тук господстваше един безграничен стремеж към изнамиране на най-различни изменения и най-тънки оформления на винаги същата основна схема, един равностранен и равноъгълен шестогран, но за себе си всяко едно от тия изделия на студа се отличаваше с безславна пропорция и ледена правилност, а именно това бе зловещо, антиорганично и противожизнено; те бяха прекалено правилни, организованата за живот субстанция никога не стигаше до такава правилност; животът се ужасяваше от пълната точност, той я смяташе за смъртоносна, за тайна на самата смърт и на Ханс Касторп му се струваше, че разбира защо древните строители на храмове преднамерено и тайно са допускали отклонения в симетрията на своите поредици от колони.