Действително вече беше много отпаднал и по един смътен и трескав начин се бореше против настъпващото смущение на своята сетивност. Той не се уплаши толкова, колкото би трябвало да се уплаши, ако бе здрав, когато забеляза, че отново е излязъл от равния терен: този път очевидно откъм другата страна, там, където рудината се снишаваше. Тъй като се спусна при кос противен вятър и макар че на първо време не би трябвало да върши това, за момента то се оказа най-удобното. „Е, добре — помисли той. — По-долу отново ще хвана посоката.“ И това стори или помисли, че го е сторил, или сам не го вярваше, или — което внушаваше още по-големи опасения — почна да му става безразлично какво върши. Тъй действаха подозрителните пристъпи, с които той само слабо се бореше. Онази смесица от умора и възбуда, която обуславяше добре известното постоянно състояние на пациент, чиято аклиматизация се състоеше в това, че свиква с несвикването, толкова много се бе укрепила и в двете си съставки, че не можеше вече да става дума за благоразумно поведение спрямо пристъпите. Вцепенен и залитащ, той трепереше от опиянение и възбуда също като след някое събеседване с Нафта и Сетембрини, само че несравнимо по-силно; сигурно във връзка с това той взе да разкрасява своята инертност със замаяни реминисценции за такива умозаключения и въпреки презрителното възмущение към затрупването му от правилната хексагоналност промълви под нос нещо пълно със смисъл или безсмислие: чувството за дълг, което искало да го принуди да се бори против съмнителните облекчения, не било нищо друго освен гола етика, тоест мизерно обуржоазяване на живота и нерелигиозно филистерство. Желанието и изкушението да си легне и да почива се прокрадоха в съзнанието му в такава форма, че той си каза: това е като пясъчна буря в пустинята, която принуждава арабина да легне ничком и да хвърли бурнуса върху главата си. Като възражение срещу такава една постъпка той сметна само обстоятелството, че не притежава бурнус и че няма как да хвърли върху главата си някаква вълнена жилетка, макар че не бе дете и по много предания добре знаеше как замръзва човек.
След умерено бързо спускане и малко равнина отново насреща му излезе стръмнина, и то твърде голяма. Това не значеше още, че е погрешил, защото по пътя към долината трябваше да има и нагорнища, а що се отнася до вятъра, нему бе скимнало да се извърти, тъй като сега Ханс Касторп го усещаше откъм гърба си и намери, че това само по себе си заслужава благодарност. Дали бурята го огъваше, или меката, бяла, забулена от дрезгавината на виелицата повърхност на склона пред него упражняваше някаква притегателна сила върху тялото му, така че то само се свеждаше към нея? Стигаше едно-едничко отпускане, ако човек се поддадеше на това притегляне — а изкушението бе твърде голямо, точно толкова голямо, както бе описано в книгите и както бе определено там като типично опасни, което обаче ни най-малко не накърняваше неговата жива настояща сила. То, изкушението, отстояваше собствени права, не желаеше да го класират под общопознати показатели, отказваше идентичност с обичайните случаи, обявяваше се за неповторимо и несравнимо по своята наложителност — без, разбира се, да може да отрече, че бе едно нашепване от определена страна, внушение на някакво същество в испански черни дрехи с белоснежна, накъдрена колосана яка, с идеята и принципната представа за което се свързваше всеки мрак, всяко злъчно йезуитство и човеконенавистничество, всякакъв вид робство, изтезание и побой — нещата, които всяваха ужас у господин Сетембрини, но пред които той само ставаше смешен със своята шарманка и своя ragione135…
Но Ханс Касторп се държа прилично и удържа на изкушението да се отпусне. Той не виждаше нищо, ала се бореше и напредваше — целесъобразно или не, но вършеше каквото можеше и се придвижваше напук на тежките окови, с които ледената буря все по-яко стягаше неговите крайници. Тъй като изкачването му се стори твърде върло, той се отби встрани, без да си дава много сметка, и реши да кара някое и друго време по диагонала. Всеки опит да отлепи присвитите клепачи и да се поогледа изискваше голямо напрежение, чиято изпитана вече безполезност малко насърчаваше да го повтори. Все пак той понякога виждаше по нещо: ели, които образуваха група, поток или ров, който черно се очертаваше върху терена между надвиснали снежни брегове; а когато за разнообразие пътят му веднъж отново го поведе надолу, между впрочем срещу виелицата, той съзря на известно разстояние пред себе си сянката на някаква човешка сграда, сякаш увиснала във въздуха всред бръскащите снежни вихри.