136 от бог и дявол, от добро и зло — нагласена тъй, че индивидът презглава да се хвърли в нея и изобщо да пропадне в мистиката й. Тия двама педагози! Техният спор и техните противоречия сами по себе си са един quazzabuglio и едно гръмовито сражение, което не може да замае никого, ако има капка свобода в главата си и благочестие в сърцето. Ами техният въпрос за аристокрацията! Ами тяхното благородство! Живот или смърт — болест, здраве — дух и природа. Нима това са противоречия? Аз питам: нима това са въпроси? Не, това не са въпроси, а и въпросът за тяхното благородство не е никакъв въпрос. Безпътицата на смъртта е в живота, без нея не би имало живот, а в средата е мястото на homo dei — по средата между безпътицата и разума, — тъй както и неговата държава е между мистичната общност и несигурния индивидуализъм. Това виждам от моята колона. От това свое място човекът трябва фино галантно и любезно почтително да се отнася към самия себе си — защото само той е благороден, а не противоречията. Човекът е господар на противоречията, те са възникнали чрез него и затова той е по-благороден от тях. По-благороден от тях. По-благороден от смъртта, твърде благороден за нея — това е свободата на главата му. По-благороден от живота, твърде благороден за него — това е благочестието на сърцето му. Ето че съчиних нещо, една фантастична поема за човека. Ще мисля за това. Искам да бъда добър. Не искам да позволя на смъртта да господства над моите мисли! Тъй като в това се състои добротата и любовта към човека, в нищо друго. Смъртта е велика сила. В близост с нея човек сваля шапка и се придвижва на пръсти. Тя носи в знак на достойнство къдравата колосана яка на миналото, а сам човек облича сериозни и черни дрехи в нейна чест. Разумът стои като глупец пред нея, защото той не е нищо друго освен добродетел, докато тя, смъртта, е свобода, безпътица, безформие и похот. Похот, казва моят сън, а не любов. Смърт и любов — това се съгласува зле, съпоставката е фалшива и абсурдна! Против смъртта стои любовта — не разумът, само тя е по-силна от нея. Не разумът, само тя създава добротворни мисли. И формата е само от любов и доброта: форма и нравственост на една разумнолюбезна общност и хубава държава на човеци — с мълчалив поглед към кървавия пир. О, така ясно съм сънувал и добре «управлявал». Ще мисля за това. Ще бъда верен на смъртта в сърцето си, но ясно ще си спомням, че верността към смъртта и миналото е само злоба, мрачна похот и човеконенавистничество, ако тя определя нашето мислене и управляване. Човекът трябва заради добротата и любовта да не допуска смъртта да господства над мислите му… Тъй като с това приключих съня си и стигнах до целта. Отдавна вече съм търсил тези слова: на мястото, където ми се яви Хипе, в балконската лоджия и навсякъде. Това търсене ме докара и всред снеговете на планината. Сега вече ги имам. Моят сън най-недвусмислено ми ги внуши, за да ги знам завинаги. Да, те безкрайно ме възхитиха и напълно ме стоплиха. Сърцето ми бие силно и знае защо. То не бие само по физически причини, не тъй както на трупа продължават да растат ноктите; то бие по чисто човешки причини и особено поради щастливото ми настроение. Тези мои бленувани слова са истинско питие — по-добро от порто и ейл, те протичат из жилите ми като любов и живот, та се отърсват от спането и съновидението, които, естествено много добре зная, са в най-висша степен опасни на моя млад живот… Ставай, ставай! Отвори си очите! Тия крака тук в снега са твоите крайници! Стягай се и ставай! Я виж ти — хубаво време!“