— Е, слушайте, професоре, тогава трябва да разберем защо господин Сетембрини не обича да си спомня за разцвета на собствения си орден.
— Не, той не обича да си спомня, че е имало времена, когато неговият съюз е привличал върху си цялата антипатия, която обикновено волнодумството, атеизмът, енциклопедическият рационализъм струпваха върху съвкупността от църква, католицизъм, монашество, Средновековие. Чухте, че са упреквали масоните в обскурантизъм…
— Защо? Бих искал по-ясно да разбера как така.
— Ще ви кажа. Строгото свещеноначалие бе равнозначно с едно задълбочаване и разширяване на традициите на ордена, с едно връщане на неговите исторически наченки назад във времето, в света на тайнствата в тъй наречения мрак на Средновековието. Великомайсторските степени на ложите бяха посветени във physica mystica140, носители на магически естествени знания, на първо място велики алхимици…
— Сега трябва с всички сили да се опитам да си спомня какво в общи черти представляваше тая алхимия. Алхимия, това е производство на злато, философски камък, aurum potabile141.
— Да, популярно определено. Ако я определим малко по-научно, ще видим, че тя е пречистване, метаморфоза и облагородяване на веществото, преосъществение, и то към по-висшето, значи, едно възходящо степенуване — този lapis philosophorum142, този мъжко-женски продукт от сяра и меркурий, тази res bina143, двуполовата prima materia144 не е била нищо друго, нищо по-маловажно от принципа на възходящото степенуване, на извисяването посредством външни влияния — магическа педагогика, ако искате.
Ханс Касторп се умълча. Той погледна, премигвайки изкосо нагоре.
— Един символ на алхимистичиа трансмутация — продължи Нафта — е бил преди всичко склепът.
— Гробът ли?
— Да, мястото на тлението. То е олицетворението на цялата херметика, нищо друго освен съсъдът, добре затворената кристална реторта, където веществото е принудено да премине през последното свое превръщане и пречистване.
— „Херметика“ е добре казано, господин Нафта. „Херметично“ — тая дума винаги ми е допадала. Тя е една истинска вълшебна дума с неопределено просторни асоциации. Прощавайте, но винаги при това се сещам за нашите консервни буркани в Хамбург, които икономката ни — тя се казва Шален, без госпожа или госпожица, просто Шален — нарежда по рафтовете в килера си, херметично затворени буркани с плодове и месо и какво ли не още вътре. Те стоят там с години и когато при нужда ги отворят, съдържанието им е съвсем прясно и непокътнато, времето с нищо не може да им навреди и могат да се консумират така, както са. Това, разбира се, не е алхимия и пречистване, то е само съхранение, оттам и названието консерва. Но вълшебното тук се състои в това, че консервата е освободена от въздействието на времето; тя е херметично предпазена от времето, за нея времето не съществува, тя си стои извън него на своята полица. Но стига толкова за консервните буркани. Нищо не излезе от това, което казах. Пардон. Но аз мисля, че искахте още да ме поучавате.
— Само ако желаете. Чиракът трябва да бъде любознателен и безстрашен, за да говорим в стила на нашия предмет. Склепът, гробът е бил винаги главният символ на посвещаването в съюза. Чиракът, стремящият се да бъде допуснат до познанието новак, е трябвало да докаже своята неустрашимост пред неговия ужас, съгласно обичаите на ордена са го въвеждали в гробница и са го оставяли да престои там, след което го е извеждала ръката на непознат брат. Затова са били и преплетените коридори, и мрачните сводести подземия, през които е трябвало да премине послушникът, черпите драперии, с които са били облечени стените на съюзната зала на строгото свещеноначалие — култът на ковчега, който е играл толкова важна роля при церемониала на посвещенията и събранията. Пътят на мистериите и на пречистването е бил обкръжен от опасности, той е водел през смъртни страхове, през царството на тлението и чиракът, неофитът, е бил младеж, който е жадувал за чудесата на живота, за добиването на способност за демонични преживявания, а са го водели предрешени, забулени братя, които са били само сенките на тайнството.