— Caro! — каза господин Сетембрини. — Caro amiico!148 Предстоят решения от неоценимо значение за щастието и бъдещето на Европа и те ще бъдат отредени на вашата страна, тях ще трябва да вземат в душите си вашите люде. Вашата страна, разположена между Изтока и Запада, ще трябва да се реши окончателно и съзнателно между двете сфери, които се борят за нея. Вие сте млад, вие ще вземете участие в това решение, вие сте призван да му повлияете. Затова нека благословим съдбата, която ви запокити в тия ужасни предели, по същевременно ми създаде възможност — чрез моето толкова неопитно, не толкова безсилно слово да упражня някакво въздействие върху вашата любознателна младост и да й изтъкна отговорността, която тя… която вашата страна носи пред лицето на цивилизацията…
Ханс Касторп седеше, обхванал с пестник брадата си. Той погледна навън през мансардния прозорец, а в простите му сини очи се четеше известно упорство. Той мълчеше.
— Вие мълчите — рече господин Сетембрини развълнуван. — Вие и вашата страна се загръщате в безусловно мълчание, чиято непроницаемост не позволява да се прецени дълбочината му. Вие не обичате словото или не го притежавате, или го тачите по някакъв неприветлив начин — членоразделният свят не знае и не научава какво е отношението ви към него. Приятелю мой, това е опасно. Езикът сам по себе си е цивилизация… Словото, дори най-противоречивото, е тъй обвързващо… А безсловесността уединява. Предполага се, че ще се опитате да разбиете вашето уединение посредством действия. Вие ще накарате братовчеда Джакомо (господин Сетембрини обикновено наричаше Йоахим за удобство Джакомо), ще накарате братовчед си Джакомо да застане пред вашето мълчание „и двама с могъщи удари той ще убие, а другите там ще побегнат…“.
Тъй като Ханс Касторп взе да се смее, усмихна се и господин Сетембрини, за момента задоволен дори от това въздействие на своите изразителни слова.
— Добре, нека се смеем! — каза той. — За веселие винаги ще ме намерите готов. „Смехът е блясъкът на душата“ — казва един древен мъдрец. Пък и отвлякохме се — стигнахме до неща, които, признавам, се отнасят до трудностите, с които се сблъскват нашите подготвителни работи за създаването на масонския световен съюз, трудности, които именно протестантска Европа ни създава. — И господин Сетембрини продължи разгорещено да изяснява идеята за този световен съюз, който водел наченките си от Унгария и чието желано осъществяване било предопределено да сподоби франкмасонството с решително могъщество в световен мащаб. Той мимоходом показа писма по този въпрос, които бил получил от чуждестранни съюзни големци, едно саморъчно послание от швейцарския Велик майстор, — брата Картие ла Тант, от тридесет и трета степен, и обясни плана, според който смятали да обявят есперантото за световен съюзен език. Неговото усърдие го въздигна до сферата на висшата политика, той отправи погледа си насам и нататък и взе да преценява изгледите, които революционно-републиканската мисъл има и неговото собствено отечество, в Испания, в Португалия. Той между другото спомена, че бил в писмена връзка и с личности, които стояли начело на Великата ложа в португалската монархия. Там несъмнено проблемите назрявали за разрешаване. Нека Ханс Касторп си спомнел за него, когато в най-близко време там долу събитията почнели да се развиват с главоломна скорост. Ханс Касторп обеща да стори това.
Нека се знае, че тези масонски разговори, които се развиха поотделно между питомеца и всеки от двамата му наставници, се бяха състояли още по времето преди завръщането на Йоахим тук горе. Прението, за което тепърва ще разправяме, стана вече в присъствието на Йоахим, девет седмици след неговото пристигане, в началото на октомври, и Ханс Касторп запомни тая среща от игла до конец, защото тогава, когато бяха седнали пред казиното в курорта и пиеха нещо разхладително, Йоахим за първи път му създаде тайни тревоги — тревоги поради оплаквания и явления, които обикновено не дават повод за грижи, касаеше се до болка в гърлото и прегракналост: безобидни оплаквания, които обаче се явиха на младия Касторп в някаква странна светлина — в оная светлина, тъй може да се каже, която му се стори да съзира в дълбините на Йоахимовите очи, тези очи, които винаги бяха кротки и големи, но днес, тъкмо едва днес, бяха придобили някакво неопределимо разширение и задълбочаване със замислен и — нека прибавим особената дума — застрашителен вид заедно с онова поменато вече тихо вътрешно просветление, което съвсем погрешно бихме определили, ако кажехме, че то не се бе харесало на Ханс Касторп — напротив, то дори много му се хареса, само че въпреки това му създаваше грижи. И с една дума, за тия впечатления не може да се разказва освен малко объркано, тъй като самото им естество бе такова.