— Вие — извика господин Сетембрини, — вие изучавахте с пот и кръв тия стари поети и философи, опитахте се да си присвоите тяхното скъпоценно наследство, както използвахте материала от античните сгради за вашите молитвени домове! Защото добре чувствахте, че със собствените сили на пролетарската си душа не ще смогнете да създадете нови форми в изкуството и се надявахте да победите древността с нейните собствени оръжия. Тъй ще бъде отново, тъй ще бъде завинаги! Вашата недодялана незрелост ще трябва да се поучава от това, към което искате да внушите, у вас самите и у другите, презрение; тъй като без образование не ще устоите пред лицето на човечеството, а има само едно образование: онова, което вие наричате буржоазно и което е човешкото. — Въпрос на десетилетия — краят на хуманистичния възпитателен принцип? Само учтивостта възпря господин Сетембрини да избухне в колкото безгрижен, толкова и подигравателен смях. Една Европа, която умее да пази своето вековечно наследство, с пълно спокойствие щяла да премине към дневния ред на мъдростта на класицизма, без да обръща внимание на пролетарски откровения, в които тук-таме някои благоволявали да изпадат.
Що се отнасяло до дневния ред, подхвърли язвително Нафта, господин Сетембрини, изглежда, не бил достатъчно добре осведомен. На дневен ред стоял именно въпросът, който той, Сетембрини, благоволил да сметне за разрешен: въпросът дали средиземноморската класически-хуманистична традиция е достояние на цялото човечество, следователно човешки-вековечна, или в най-добрия случай е била духовна форма и притежание на една епоха, буржоазно-либералната, и щяла да погине заедно с нея. Разрешаването на този въпрос било задача на историята и във всеки случай било препоръчително за господин Сетембрини да не смята за толкова сигурно, че решението ще бъде в полза на неговия латински консерватизъм.
От страна на дребния Нафта бе особено безсрамие да нарече консерватор господин Сетембрини, този отявлен служител на прогреса. Всички схванаха това по този начин, а с особена горчивина естествено засегнатият, който възбудено се зае да засуква извитите си мустаци и докато търсеше какъв противоудар да нанесе, предостави на врага си време за допълнителни нападки срещу класическия образователен идеал, реторично-литературния дух на европейската училищна и възпитателна система и нейната граматично-формална ипохондрия, която не била нищо друго освен инструмент в интереса на буржоазното класово господство и която отдавна била станала за посмешище в очите на народа. Човек трудно можел да си представи с какъв здрав хумор народът осмива нашите докторски титли, цялото наше производство на образовани мандарини и държавното народно училище, този инструмент на буржоазната класова диктатура, с който се подхранват илюзиите, че народното образование е една разводнена подготовка на учени кадри. Онова образование и възпитание, от което народът се нуждаел за борбата си срещу прогнилата буржоазна империя, той отдавна бил съумял да открие вън от задължителните учебни заведения и чисто и просто било вече публична тайна, че изобщо училищата от сегашния тип, които се били развили от манастирските школи на Средновековието, представлявали смешен, посипан с нафталин анахронизъм, така че никой на тоя свят не дължал вече на училището истинското си образование и свободното, достъпно образование чрез публични лекции, изложби, кина и тъй нататък далече превъзхождало всяко школско преподаване.
Господин Сетембрини му отговори: в смесицата от революция и мракобесие, с която Нафта бил уж угостил слушателите си, преобладавала обскурантическата съставка със съмнителен привкус. Одобрението, което предизвиквала неговата грижа за просвещението на народа, се накърнявало от опасението, че тук по-скоро господства една инстинктивна склонност да се прихлупи народът и светът под мрака на неграмотността.
Нафта се усмихна. Неграмотност! Сетембрини сигурно смятал, че е произнесъл най-страхотната дума, че е показал главата на Горгона, убеден, че всеки задължително ще пребледнее. Той, Нафта, съжалявал, че ще трябва да предизвика разочарование у събеседника си, защото страхът на хуманистите от понятието неграмотност чисто и просто го развеселявал. Човек трябвало да бъде ренесансов литератор, преструванко, италиански стилист от седемнайсетия век, подражател на Марино, клоун на estilo culto151, за да приписва на дисциплините на четмото и писмото такова прекалено възпитателно значение, та да си представлява, че там, където липсват тия знания, трябва да цари духовен мрак. Дали господин Сетембрини си спомнял, че най-големият поет на Средновековието, Волфрам фон Ешенбах, е бил неграмотен? По него време в Германия се е считало за позорно да пращат на училище момче, което не се готвело нарочно да става духовник, и това благородническо-народностно презрение към словесните изкуства винаги е било съществен белег на тогавашната епоха — докато литераторът, този истински син на хуманизма и буржоазията, вярно, знаел да чете и пише, което благородникът, военният и народът не знаели или само зле знаели — но, за бога, освен това той нищо повече не знаел и не разбирал, а все още бил един латинизиран ветрогон, който владеел красноречието и предоставял на почтените люде да се занимават с живота — ето защо и неговата политика не е нищо друго освен ветрогонство, тоест изпълнена с реторика и художествена литература, което на партиен език се нарича радикализъм и демокрация — и тъй нататък, и тъй нататък!