След което дойде ред на господин Сетембрини! Прекалено дръзко, викна той, изтъквал другият своя вкус към разпаленото варварство на известни епохи, като се подигравал на любовта към литературните форми, без които, разбира се, никаква човечност не била възможна и мислима — безспорно никога и навеки веков. Изискаността? Само човеконенавистничеството би могло да нарече човечна безсловесността, тази сурова и няма предметност. Изискаността по-скоро била белег за известен аристократичен лукс, за една generosita152, която се изявява с това, че придава на формата една човешка, независима от съдържанието собствена стойност — култът към красноречието като изкуство заради самото изкуство, това наследство на гръко-римската цивилизация, което хуманистите, тези uomini letterati153, възвърнали според силите си на тъй наречените Латински страни и което било източникът на всеки по-нататъшен и съдържателен идеализъм, също и на политическия идеализъм.
— Да, господине! Това, което искате да очерните като раздяла между словото и живота, не е нищо друго освен едно по-висше единство в короната на красотата и аз не се боя на коя страна ще се определи великодушната младеж в спор, където трябва да се избира между литература и варварство.
Ханс Касторп, чието внимание само наполовина бе привлечено от разговора, защото го занимаваше личността на насрещния воин и застъпник на благородната същина на нещата или по-скоро особеният, нов израз на очите му, се сепна малко, тъй като се чувстваше призован и предизвикан от последните думи на господин Сетембрини, но после придаде същия израз на лицето си както тогава, когато Сетембрини тържествено се бе опитал да го принуди към избор между „Изтока и Запада“ — един израз, пълен с безучастие и упоритост, — и замълча. А те двамата докараха до връхна точка всичко, което се бе оказало необходимо за спора, и ожесточено враждуваха около крайни алтернативи за избор, докато нему му се струваше, че това, което точно може да се определи като човечно или хуманно, трябва да се намира някъде помежду спорните нетърпимости, между красноречивия хуманизъм и безграмотното варварство. Но той не обели зъб, за да не разпали още повече духовете, и се задоволи, загърнат в своето безучастие, да ги гледа как се увличат все повече и повече и взаимно се поощряват да се разпростират надълго и нашироко, след като Сетембрини бе дал повода със своята малка шега за латинеца Вергилий.
Той още не отстъпваше думата, въздигаше я, караше я да триумфира. Той се обяви за бранител на литературния гений, преклони се пред историята на писмеността от момента, когато за първи път човекът, за да осигури траен паметник на знанията и чувствата си, бил издълбал върху камък някакви писмени знаци. Той разказа за египетския бог Тот, с когото бил идентичен тъй нареченият трикратно по-велик Хермес на елинизма и когото почитали като откривател на писмеността, покровител на библиотеките и вдъхновител на всички духовни стремления. Със своето слово той се преклони пред този трисмегист, тоест трикратно по-велик хуманистичен Хермес, майсторът на школите по гимнастика, комуто човечеството дължало великия дар на литературното слово, на състезателната реторика, и по този начин даде повод на Ханс Касторп за една забележка: тогава този египтянин очевидно е бил и политик и в по-голям стил е играл същата роля като господин Брунето Латини, който специално обучил флорентинците и ги научил да говорят, както и на изкуството да ръководят своята република по правилата на политиката — на което Нафта възрази, че господин Сетембрини послъгвал и му предал един доста зализан образ на този Тот-Трисмегистос. Тъй като това било по-скоро едно божество на маймуната, луната и душите, един павиан с лунен сърп на главата си и под името Хермес преди всичко бог на смъртта и мъртъвците: укротителят и водачът на душите, който още по времето на късната античност бил провъзгласен за свръхвълшебник, а през кабалистичното Средновековие станал баща на херметическата алхимия.