— Обичате ли братовчед си, Ханс Касторп? — попита придворният съветник, като внезапно хвана ръката на младия човек и го погледна изотдолу със своите сини, беломиглести, кървясали, изпъкнали очи.
— Какво да ви кажа, господин съветник. Толкова близък роднина, такъв добър приятел, пък и другар тук горе. — Ханс Касторп кратко изхлипа и стъпи с единия си крак на пръсти, като изнесе петата навън.
Придворният съветник побърза да пусне ръката му.
— Е, тогава бъдете мил с него тия шест до осем седмици — каза той. — Предоставете се на вашата вродена безобидност, това ще му е най-приятно. А и аз съм тук, и то за да докарам цялата работа до една възможно джентълменска и комфортна развръзка.
— Ларинксът, нали? — каза Касторп, като кимна към придворния съветник.
— Laringea154 — потвърди Беренс. — Бързо развиващо се разрушение. А много лошо е вече и състоянието на трахейната лигавица. Възможно е командните викове по време на службата да са предизвикали там locus minoris resistentiae155. Но винаги трябва да сме готови за такива диверсии. Малко изгледи, момчето ми; всъщност май че съвсем никакви. Естествено ще опитаме всичко, което е добро и струва пари.
— Майката… — каза Ханс Касторп.
— По-късно, по-късно. Има време. Вземете грижата с такт и добър вкус да я подготвите постепенно. А сега си вървете на поста. Той ще забележи отсъствието ви. И сигурно ще му е неприятно, ако узнае, че водим зад гърба му разговор за него.
Йоахим всеки ден отиваше да го мажат. Есента бе хубава, той често се явяваше в бели панталони и синьо сако, закъснял за яденето поради процедурата — спретнат и стегнат, поздравяваше кратко, едновременно и любезно, и мъжествено, молеше да го извинят за закъснението и сядаше пред блюдото си, което сега нарочно приготвяха за него, тъй като поради опасността от задавяне не получаваше обикновената храна: даваха му супи, кълцани меса и каши. Сътрапезниците скоро бяха разбрали положението. Те отвръщаха на поздрава му с подчертана учтивост и топлота, като го наричаха „господин лейтенанте“. Когато го нямаше, те разпитваха Ханс Касторп, а и от другите маси идваха и задаваха въпроси. Госпожа Щьор пристигаше, кършейки ръце, и най-просташки се вайкаше. Ханс Касторп обаче отговаряше само едносрично, не отричаше сериозността на случая, но до известна степен скриваше истината — от чувство за чест и смятайки, че не бива преждевременно да отписват Йоахим.
Те излизаха заедно на разходка, три пъти дневно извървяваха режимното разстояние, което придворният съветник сега най-точно бе предписал на Йоахим, за да не губи напразно сили. Ханс Касторп се движеше вляво от братовчед си — по-рано те вървяха и така, и иначе, както се случеше, но сега Ханс Касторп се държеше предимно вляво. Те не говореха много, казваха си обикновените неща, които бяха във връзка с ежедневието на санаториума, иначе нищо повече. Върху темата, която стоеше помежду им, нямаше какво да се говори, особено когато се касаеше до хора със затворени характери, които само в краен случай се назовават с кръщелните си имена. Въпреки това навремени нещо се надигаше и вълнуваше в гърдите на цивилния човек Ханс Касторп, което напираше да се излее навън. Но това бе невъзможно. Което болезнено бурно се бе награмадило, отново спадаше и той замълчаваше.
Йоахим вървеше с наведена глава до него. Той се взираше надолу, сякаш разглеждаше земята. Странно нещо: той вървеше, спретнат и приличен, поздравяваше срещаните хора по своя рицарски начин, държеше на външността и на добрия тон както винаги — а принадлежеше на земята. Е, ней принадлежим всички, по-рано или по-късно. Но да бъдеш толкова млад, изпълнен с такова добро, радостно желание да служиш под знамето, и да й принадлежиш толкова скоро, това бе горчиво; още по-горчиво и по-непонятно бе това за знаещия, за вървящия до него Ханс Касторп, отколкото за самия обречен на земята, чието прилично премълчано знание всъщност бе от чисто академично естество, отличаваше се за него с незначителен характер на действителност по начало бе по-малко негова работа, отколкото работа на другите. Фактически нашето умиране е повече работа на тия, които ни преживяват, отколкото на нас самите; защото, дали ще можем да го цитираме, или не, все пак словото на оня остроумен мъдрец е в пълна душевна сила: докато нас ни има, смъртта я няма, а когато смъртта я има, нас ни няма; значи, между нас и смъртта не съществува никаква реална връзка и тя е нещо, което изобщо не засяга нас, а невям в краен случай донякъде света и природата — именно поради което всички същества я гледат с голямо спокойствие, равнодушие, безотговорност и егоистична невинност. Много нещо от тази невинности безотговорност Ханс Касторп откри в личността на Йоахим през тия седмици и разбра, че той всъщност знае, но въпреки всичко не му е трудно да спазва прилично мълчание относно това знание, защото неговите вътрешни връзки с него са само хлабави и теоретични, доколкото би станало дума за някаква тяхна практическа стойност; те бяха направлявани и определяни от едно здраво чувство за благоприличие, което еднакво малко допускаше обсъждането на онова знание, колкото и обсъждането на редица други неприлични функции, за които животът си дава сметка, които го дори обуславят, но не пречат да се спазва добрият тон.