— Господата са весели; и с право, да, с право. Великолепна сутрин! Небето е синьо, слънцето се усмихва… — И той с леко и умело движение на мишницата си вдигна към небето своята малка, жълтеникава ръка, докато в същото време отпрати в тази посока и един кос, весел поглед. — Човек наистина би могъл да забрави къде се намира.
Той говореше без чужд акцент, само по точния изговор на гласните можеше на всеки случай да се познае чужденецът. Неговите устни оформяха думите с известно удоволствие. Приятно бе да го слуша човек.
— А добре ли пътувахте за насам, господине? — обърна се той към Ханс Касторп. — Получихте ли вече присъдата си? Искам да кажа, състоя ли се вече мрачната церемония на първия преглед? — Тук той би трябвало да помълчи и да почака, ако искаше да слуша, защото бе поставил въпрос и Ханс Касторп се готвеше да му отговори. Но чужденецът продължи да разпитва: — Благополучно ли премина? От вашия смях… — и той замълча за момент, а гънката в ъгъла на устата му се задълбочи — от вашия смях може да се теглят различни заключения. Колко месеца ви трупнаха нашите Минос и Радамант6? — Думата „трупнаха“ звучеше в неговата уста особено странно. — Да отгатна ли? Шест? А може би направо девет? Те не са стиснати…
Ханс Касторп се засмя учудено и се помъчи да си спомни кои бяха тия Минос и Радамант. Той отговори:
— Но как така. Не, вие грешите, господин Септем…
— Сетембрини — поправи го италианецът ясно и плавно, като добави и един хумористичен поклон.
— Господин Сетембрини… прощавайте. Не, вие грешите. Аз съвсем не съм болен. Дойдох само на гости на моя братовчед Цимсен за няколко седмици и искам по тоя случай малко да си почина.
— По дяволите, значи, не сте от нашите, а? Вие сте здрав, гостувате само тука като Одисей в царството на сенките? Каква смелост да слезете в дълбините, където незначителните мъртъвци безсмислено линеят…
— В дълбините ли, господин Сетембрини? Прощавайте, моля! Че аз съм изкачил около пет хиляди фута, докато стигна до вас…
— Така ви се е сторило само! Честна дума, мамите се — каза италианецът с решителен жест. — Ние сме дълбоко потънали същества, нали, лейтенанте — обърна се той към Йоахим, който не малко се зарадва на обръщението, макар че опита да скрие това и отговори:
— Ние наистина сме малко нещо опростели. Но все пак човек може да се постегне.
— Да, вярвам, че вие ще можете; вие сте порядъчен човек — каза Сетембрини. — Тъй, тъй, тъй — каза той трикратно, подчертавайки буквата „т“, и като се обърна към Ханс Касторп, три пъти леко цъкна с език. — Виж ти, виж ти — добави той, пак трикратно и пак подчертавайки буквата „т“; после погледна новака толкова втренчено, че очите му се фиксираха и премрежиха, след което отново оживи погледа си и продължи: — Вие, значи, идвате съвсем доброволно тук горе при нас изпадналите и за известно време ще ни доставите удоволствие с вашето присъствие. Е, това е хубаво. А какъв срок имате пред вид? Не питам много учтиво. Но много бих искал да чуя колко време си дава човек сам, когато това зависи от него, а не от Радамант.
— Три седмици — каза Ханс Касторп с малко суетна лекота, защото забеляза, че му завиждат.
— O dio7, три седмици! Чухте ли, лейтенанте? Не е ли малко дръзко да кажеш: идвам за три седмици тук и после си заминавам? Ние, господине, не мерим със седмици, разрешете да ви уведомя. Нашата най-малка мярка за време е месецът. Ние смятаме в голям стил, това е привилегия на сенките. Имаме и други привилегии, все от подобно качество. Мога ли да попитам какво занятие упражнявате в живота или по-точно, за какво се готвите? Виждате, че не оковаваме своето любопитство. И любопитството причисляваме към нашите привилегии.
— Моля ви се — каза Ханс Касторп и обясни каквото го бяха запитали.
— Корабостроител! Ами че това е великолепно! — извика Сетембрини. — Уверявам ви, че намирам това за великолепно, макар че моите лични способности лежат в друго направление.
— Господин Сетембрини е литератор — обясни Йоахим малко смутено. — Той е написал за германските вестници възпоменателната статия за Кардучи… Кардучи, нали го знаеш… — И той още повече се смути, защото братовчед му учудено го изгледа и сякаш искаше да каже: „Какво ли пък знаеш ти за Кардучи? Смятам, че точно толкова малко, колкото и аз.“
— Вярно е — каза италианецът и потвърди с глава. — Аз имах честта да разкажа на вашите съотечественици за живота на този голям поет и свободомислещ човек, когато той свърши. Познавах го, мога да се смятам за негов ученик. До нозете му съм седял в Болоня. Колкото има у мене култура и жизнерадост, нему ги дължа. Но ние говорехме за вас. Корабостроител! Знаете ли, че просто израствате пред очите ми? Изведнъж ви виждам насреща си като представител на един цял свят на труда и на практическия гений!