Придворният съветник пристигна, предупреден от сестра Берта. Още преди половин час той бе тук и бе направил камфорова инжекция; само момента на „бързия преход“ бе пропуснал.
— М-да, тоя се отърва — каза той просто, когато вдигна слушалката си от затихналите гърди на Йоахим. И той стисна ръцете на двамата роднини, като им кимна. След това постоя още малко време заедно с тях до леглото, наблюдавайки неподвижното лице на Йоахим с войнствената брада.
— Знаменит момък, знаменит мъжага — каза той през рамо, като с глава посочи към почиващия, — Пожела да изнасили нещата, знаете — естествено всичко в тая негова служба там долу е било принуда и насилие, — правел е температура и си е гледал службата, без да се огъне нито за миг. Полето на честта, разбирате ли — избяга от нас в полето на честта, изкръшка ни оттук. Но честта, това бе смъртта за него, а смъртта — можете по желание и да обърнете фразата… във всеки случай той накрая каза: „Имам чест да се оттегля.“ Знаменит момък, знаменит мъжага! — И той си отиде, висок и приведен, с изпъкващ тил.
Пренасянето на Йоахим в родния град бе решена работа и санаториумът „Бергхоф“ се погрижи за всичко, което бе необходимо, което подобаваше и бе прието — не се наложи майката и братовчедът и пръст да помръднат. На другия ден, облечен в копринена риза с маншети, отрупан с цветя върху покривката, почиващ всред матовото снежно осветление, Йоахим бе станал още по-красив, отколкото непосредствено след своя „преход“. Всяка следа от напрежение сега бе изчезнала от лицето му; застинал, той се бе втвърдил в най-съвършена, мълчалива форма. Къси къдрици от тъмната му коса падаха върху неподвижното му жълтеникаво чело, което изглеждаше направено от някакъв благороден и съмнителен материал между восък и мрамор, и всред също така къдравата брада се очертаваха пълни и горди устните. На тази глава много би отивал античен шлем, както забелязаха мнозина от посетителите, които бяха дошли да се простят.
Госпожа Щьор се разплака, развълнувана от вида на някогашния Йоахим. „Герой! Истински герой!“ — многократно извика тя и изказа пожелание на гроба му да изсвирят „Еротиката“ на Бетховен.
— Я да мълчите! — изсъска й Сетембрини отстрана. Той и Нафта се бяха намерили едновременно с нея в стаята. Италианецът бе сърдечно съкрушен. С двете си ръце той посочи на присъстващите Йоахим, призовавайки ги да го оплакват. — Un giovanotto tanto simpatico, tanto stimabile!156 — викаше той непрекъснато.
Нафта не се въздържа, макар че се бе съсредоточил, да му каже тихо и язвително, без да го поглежда:
— Радвам се да видя, че освен за свобода и прогрес имате разбиране и за някои по-сериозни работи.
Сетембрини не отвърна на тоя удар. Може би той чувстваше едно временно, създадено от обстоятелствата предимство в позицията на Нафта в сравнение със своята; може би това бе моментното надмощие на противника му, което се бе опитал да уравновеси посредством дълбочината на своята печал и което сега го бе накарало да замълчи — дори и тогава, когато Лео Нафта, използвайки нетрайните преимущества на положението си, крайно нравоучително забеляза:
— Заблуждението на литераторите се състои във вярата, че само духът прави човека благоприличен. По-скоро противоположното е вярно. Само там, където няма дух, има благоприличие.
„Аха — помисли си Ханс Касторп, — и това е някакъв афоризъм като тия на Пития! След като го е изтърсил, човек си слепва устните и за момента е сплашил околните…“
Следобед пристигна металическият ковчег. Заедно с него бе дошъл един човек, който смяташе за своя лична задача прехвърлянето на Йоахим в този импозантен, украсен с халки и лъвски глави сандък; един от съдружниците на ангажираното погребално предприятие, облечен в черно, в някакъв съвсем къс редингот, с венчален пръстен на плебейската си ръка, в чието месо жълтото търкалце, тъй да се каже, бе враснало, месото съвсем го закриваше. Човек бе наклонен да усети, че от редингота му се излъчва трупна миризма, което обаче се дължеше на чист предразсъдък. Но този човек си въобразяваше като специалист, че всичките негови действия следва да се извършат сякаш зад кулисите и само благочестиво парадните резултати да се изложат пред погледите на опечалените — нещо, което направо изпълни с недоверие Ханс Касторп и съвсем не отговаряше на намеренията му. Вярно, той се съгласи госпожа Цимсен да се оттегли, но не се остави да го изкарат навън, а сам се зае да помага: хвана под мишниците фигурата и помогна да я пренесат от леглото до ковчега, където нависоко и тържествено разположиха тленните останки на Йоахим върху покрова и възглавниците с пискюли, между свещници, които санаториумът „Бергхоф“ бе поставил на разположение.