— Да, сигурно ще трябва — каза Ханс Касторп.
Предоставихме нему да очертае един приблизителен образ на новия неочакван гост и той не се справи зле със задачата си — и ние не бихме сторили това кой знае колко по-добре. Във всеки случай неговият наблюдателен пост бе най-изгодният: нали знаем, че докато Клавдия я нямаше, той се бе примъкнал в близост до „добрата руска маса“, тъй като неговата маса бе разположена паралелно с руската, само дето последната бе по към вратата на верандата, и тъй като и Ханс Касторп, и Пеперкорн седяха на тесните страни на масите и, тези страни, които бяха откъм вътрешната част на трапезарията, те двамата седяха, тъй да се каже, редом, Ханс Касторп малко по-назад от холандеца, което улесняваше едно небиещо на очи наблюдение — докато госпожа Шоша седеше малко напреки, в три четвърти профил. Към неговата талантлива скица можем да прибавим, че Пеперкорн нямаше мустаци, носът му бе голям и месест, а устата му също голяма и с несъразмерни устни — сякаш беше разкъсана. Освен това ръцете му бяха доста широки, но с дълги, изострени на върха нокти, и той си служеше с тях при говорене — при своето почти непрекъснато, макар и за Ханс Касторп не напълно разбираемо по съдържание говорене, — служеше си с изискани, увличащи вниманието жестове — внимателно нюансирани, красиви и подчертано културни жестове на диригент, било като образуваше кръг между палеца и показалеца си, било като предизвикателно разперваше ръката си, широка, но остроноктеста, ту предпазлива, ту смекчителна, ту настояваща за внимание, за да разочарова после усмихнатото внимание чрез неразбираемостта на едно толкова сложно подготвено изявление — или по-скоро не собствено да го разочарова, но да го превърне в едно възрадвано учудване; защото силата, деликатността и значителността на подготовката до голяма степен по-късно, допълнително, заместваше неизказаното — тая подготовка сама по себе си задоволяваше, забавляваше и дори обогатяваше слушателите му. Понякога изобщо не последваше изказване. Той деликатно слагаше ръката си върху предмишницата на съседа си отляво, един млад български учен, или на съседката си отдясно, мадам Шоша, вдигаше после ръката си косо нагоре, повелявайки мълчание и внимание за това, което щеше да каже, и с вдигнати вежди, така че очертаните в прав ъгъл бръчки на челото и слепоочията му се задълбочаваха като на маска, се заглеждаше в покривката на масата до предизвикания по този начин събеседник, докато неговите големи, разпокъсани устни се разтваряха, сякаш да кажат нещо крайно важно. След някое и друго време обаче той изпускаше поетия въздух, махваше с ръка, сякаш даваше команда „свободно“, и без нищо повече отпиваше от кафето си, което му сервираха особено силно и приготвяха в негова собствена машина.
След като си изпиеше кафето, той постъпваше както следва. С ръка даваше знак разговорът да заглъхне, предизвикваше тишина — като диригент, който принуждава да замлъкне какофонията на настройваните инструменти и с културен жест съсредоточава оркестъра си, за да почне изпълнението — и тъй като голямата глава, от която като пламъци стърчаха косите му, бледите очи, дълбоките бръчки на челото му, дългата брада и оголената му болезнена уста безспорно се налагаха, всички се подчиняваха на неговия жест. Всички онемяваха, усмихнати го поглеждаха, изпадаха в очакване, а тук-таме някой дори му кимваше с насърчителна усмивка. Той заговаряше с доста тих глас:
— Господа и дами. Добре. Всичко добре. Уредено. Бихте ли обаче взели пред вид и — нито за миг — да не изпускате от вниманието си, че — но по тази точка нищо повече. Каквото съм длъжен да кажа, е само това, че преди всичко и единствено ние сме задължени, че сме изправени пред ненарушимото — повтарям и подчертавам този израз, — пред ненарушимото изискване — не! Не, господа и дами, не така! Не че аз евентуално — насмалко бихте помислили, че аз — уре-дено, господа и дами! Напълно уре-дено. Знам, че във всичко това сме единомислещи и затова: на въпроса!
Той нищо не бе казал; но неговата глава изглеждаше несъмнено многозначителна, неговата физиономия и жестовете му бяха дотолкова решителни, настоятелни, изразителни, че всички, дори слухтящият Ханс Касторп, смятаха, че са чули нещо крайно важно или, доколкото бяха забелязали, че на изявлението му липсва каквато и да е конкретност и логичен завършек, съвсем не си даваха сметка за това. Ние се питаме как би се чувствал един глух човек. Може би щеше да му е мъчно, че неправилно е схванал смисъла на разказаното и щеше да смята, че поради своя недъг е изпуснал духовно най-важното. Такива хора са склонни към мнителност и огорчения. В замяна на това един млад китаец, който седеше на другия край на масата, слабо разбираше немски и нищо не бе разбрал, но бе слушал и гледал, оповести своето радостно задоволство с един вик „very well“157 и дори изръкопляска.