От кавалерския поздрав от маса до маса нищо не излезе. При „представянето“ очите на Клавдия се бяха зареяли нейде към дъното на трапезарията, високо над личността на Ханс Касторп и неговото обкръжение; при следната среща в трапезарията се случи същото и колкото повече закуски, обеди и вечери минаха, без да се срещнат погледите им, защото госпожа Шоша го докосваше най-много с невиждащи и равнодушни очи, когато понякога през време на яденето се извръщаше, толкова по-неудобно ставаше да прибегне до кавалерския поздрав. През време на кратките следвечерни събирания съпътниците се оттегляха в малкия салон: те сядаха един до друг на канапето в кръга на своите сътрапезници и Пеперкорн, чието силно зачервено лице се открояваше върху белотата на брадата и щръкналите му коси, допиваше бутилката червено вино, която си поръчваше при всяка вечеря. И на обед той изпиваше по една, понякога по една и половина или две, да не говорим за „хляба“, с който начеваше още първата закуска. Очевидно царственият мъж се нуждаеше до висша степен от подкрепителни средства. Многократно през деня той се подкрепяше и с извънредно силно кафе: не само сутрин, а и на обед изпиваше по една голяма чаша — не след ядене, а докато се хранеше и си пиеше виното. И едното, и другото, бе го чул Ханс Касторп да казва, било препоръчително против треската — независимо от удоволствието тия питиета му помагали против неговата интермитираща треска, която още на втория ден за няколко часа го бе приковала към стаята и леглото. Малария квартана наричаше придворният съветник тази болест, защото го спохождаше горе-долу всеки четвърти ден: първо като му разтракваше зъбите, после като го хвърляше в огън и накрай го изпотяваше. От това му бил увеличен и далакът.
Vingt et un158
Тъй премина известно време — изтекоха седмици, сигурно три до четири, понеже не ни е възможно да се уповаваме на Ханс Касторповата преценка и чувството му за мярка. Те отлетяха, без да докарат някои нови промени, те само доказаха присъщата упоритост на нашия герой спрямо непредвидени обстоятелства, които му бяха наложили една резервираност без всякакви заслуги; спрямо онзи факт, който наричаше себе си Питер Пеперкорн, когато гаврътваше чаша ракия; спрямо обезпокоителното присъствие на този царствен, тежък и незначителен човек — обезпокоително фактически по много по-рязък начин, отколкото на времето господин Сетембрини „бе се пречкал“ тук. Упорити бръчки на лошо настроение се бяха вкопали отвесно между веждите му и изпод тия бръчки той по пет пъти всеки ден съзерцаваше възвръщенката, доволен все пак, че може да я съзерцава, и изпълнен с пренебрежение към едно всемогъщо настояще, което и не подозираше дори в каква неизгодна светлина го поставя миналото.
Една вечер обаче, както обикновено се случваше без някой особен повод, вечерното събиране в хола и салоните бе по-оживено от друг път. Имаше музика, цигански мелодии, изпълнявани въодушевено от някакъв унгарски студент, след което придворният съветник Беренс, който също се бе появил за четвърт час с доктор Кроковски, накара някого да изсвири върху ниските гами на пианото мелодията на „Хора на поклонниците“, докато сам той, застанал до него, обработваше с една подскачаща четка дискантовите клавиши и по този начин пародираше съпровождащите цигулкови фигури. Всички се разсипаха от смях. След това, сподирен от нестихващи ръкопляскания, с благосклонно поклащане на глава, което се отнасяше до собствената му лудория, придворният съветник напусна салоните. Увеселението обаче продължи, засвириха отново без претенции за внимателно слушане, някои насядаха да играят домино или бридж и да пийнат по чашка, други си играеха с оптическите залъгалки, а тук-таме и някои се разговаряха. И компанията от „добрата руска маса“ се бе размесила с групите в хола и музикалния салон. Минхер Пеперкорн се намираше ту тук, ту там — не можеше да не го забележи човек, неговата величествена глава надвишаваше всички околни, биеше ги със своята царствена мощ и тежест, и ако отначало тези, които го обкръжаваха, биваха привличани от слуховете за богатствата му, то много скоро сама по себе си неговата личност взе да ги привлича: те усмихнати стояха наоколо му и му кимаха насърчително и самоотвержено; обаяни от бледия му поглед под могъщите бръчки на челото, държани в напрежение от настоятелността на неговите дългоноктести културни жестове и без да изпитват ни най-малко чувство на разочарование от неразбираемата разпокъсаност, неяснотата и действителната безполезност на това, което ги следваше.