Тъй продължаваше той, а Ханс Касторп добродушно и от сърце се смееше на този бързей от находчиви злословия. Красноречието на италианеца звучеше особено приятно в своята безусловна точност и чистота, чужда на всякакъв диалект. Думите излизаха напращели, ясни и сякаш току-що създадени от неговите подвижни устни, той сам се наслаждаваше от изисканите, хапливи и бързи обрати и форми на речта, с които си служеше, и дори от граматичното склонение и флексията на думите; това предизвикваше у него някакво очевидно, заразително и развеселяващо доволство, а яснотата и присъствието на духа му не допускаха дори един-единствен път да сгреши.
— Много особено говорите, господин Сетембрини — каза Ханс Касторп, — така живо, не зная как да го определя.
— Пластично, а? — отвърна италианецът и си вееше хлад с носната кърпа, макар че времето беше по-скоро студено. — Това ще да е думата, която търсите. Аз имам един пластичен начин на говорене, това искате да кажете. Но стойте! — извика той. — Какво виждам! Там се разхождат нашите пъклени съдии! Каква гледка!
Тримата бяха изминали вече завоя на пътя. Дали благодарение на красноречието на Сетембрини, дали защото слизаха надолу, или защото в действителност бяха се отдалечили от санаториума по-малко, отколкото се бе сторило на Ханс Касторп — тъй като един път, по който вървим за първи път, е значително по-дълъг, отколкото ако го познаваме вече — всеки случай връщането бе станало неочаквано бърже. Сетембрини бе прав, долу по площадката пред задната фасада на санаториума се движеха двамата лекари — напред, проточил врат, придворният съветник, който размахваше ръцете си като гребла, по стъпките му д-р Кроковски в черна престилка; той се оглеждаше самоуверено, макар че клиническият обичай изискваше при служебни обиколки да върви след шефа.
— А, Кроковски! — извика Сетембрини. — Ей го, разхожда се и знае всички тайни на нашите дами. Умолявате се да обърнете внимание на тънката символика на облеклото му. Той се носи в черно, за да покаже, че неговата истинска научна област е нощта. Този човек има в главата си само една мисъл и тя е мръсна. Инженере, как се случи, че досега никак не сме говорили за него? Запознахте ли се?
Ханс Касторп потвърди.
— Е, и? Почвам да мисля, че и той ви се е харесал.
— Наистина не знам, господин Сетембрини. Срещата ни бе съвсем бегла. Пък и не съм много бърз с присъдите си. Наблюдавам хората и си мисля: „Такъв си ти, значи. Е, добре.“
— Това е апатия! — отговори италианецът. — Съдете! Природата затова ви е дала очи и разум. Вие намерихте, че говоря злобно, но ако съм говорил така, то може би не е било без педагогични намерения. Ние хуманистите всички имаме по една педагогична жилка… Господа, историческата връзка между хуманизма и педагогиката доказва, че помежду им съществува и психологическа връзка. Не бива да се отнема на хуманиста педагогическата служба, тъй като той пази традицията за достойнството и красотата на човека. На времето той замести свещеника, който през смътните човеконенавистни времена си бе присвоил правото да възпитава младежта. Оттогава, господа, не се е появил някой нов възпитател от нов тип. Класическата гимназия, наречете ме назадничав, инженере, но по принцип, in abstracto11, моля ви да ме разберете, аз съм неин привърженик…
Дори и в асансьора той продължи да развива своите теории и замлъкна чак когато братовчедите излязоха на втория етаж. Сам продължи до третия, където според думите на Йоахим заемал една малка стая с изглед към задния двор.
— Той май че няма пари? — попита Ханс Касторп, който придружаваше Йоахим. Стаята на Йоахим приличаше досущ на неговата.