Толкова за господин Ферге, единственият от малката компания, който стоеше извън всичките заплетени в една или друга насока отношения. Що се отнася обаче до тях, трябва да отбележим два кратки разговора, два странни разговора между четири очи, водени по него време от нашия негероичен герой с Клавдия Шоша и нейния спътник: с всеки поотделно, единия в хола веднъж привечер, докато „пречката“ лежеше горе в треска, другия през един следобед до леглото на минхера.
Нея вечер в хола цареше полумрак. Обикновеното веселие бе слабо и краткотрайно — гостите рано се бяха оттеглили за вечерното режимно лежане, доколкото не бяха се отклонили по антирежимни пътища долу, към света, за танци и игри. Само една лампа светеше нейде върху потона на замрялото помещение, а и съседните салони бяха едва осветени. Но Ханс Касторп бе разбрал, че госпожа Шоша, която бе вечеряла без своя повелител, още не беше се качила на първия етаж, а сама бе останала в читалнята, затова и той не бързаше да се прибере. Той седеше в задната част на хола, която бе издигната с едно невисоко стъпало и бе отделена от главното помещение с няколко бели арки върху облечени в дървена ламперия колони, седеше до кахлената камина в такъв люлеещ се стол, в какъвто Маруся се бе люляла, когато Йоахим бе завързал единствения си разговор с нея, и пушеше цигара, по това време във всеки случай то бе позволено тук.
Тя дойде, той чу стъпките й, и застана до него, като развяваше насам-натам едно писмо, което бе хванала за единия ъгъл; после каза с нейния Пшибиславов глас:
— Портиера го няма. Я ми дайте една пощенска марка!
Нея вечер тя бе облечена в лека, тъмна коприна, в рокля с кръгло деколте и широки ръкави, които долу, със своите закопчани маншети, плътно прилягаха върху китките. Той предпочиташе да я вижда в такова облекло. Тя се беше накитила с бисерната огърлица, която бледо блестеше в полумрака. Той вдигна поглед към нейното киргизко лице. И повтори:
— Пощенска марка? Нямам.
— Как, нямате ли! Tant pis pour vous.168 Не сте готов да услужите на една дама? — Тя извърна устни и сви рамене. — Разочаровате ме. Вие, мъжете, би трябвало да бъдете поне точни и надеждни. Аз пък си представлявах, че в някоя от преградките на портфейла си имате цели сгънати листове от всички видове, подредени по стойности.
— Не, за какво? — каза той. — Никога не пиша писма. Та и до кого ли? Най-много, и то рядко, по една картичка, която и без това е с отпечатана марка. До кого да пиша писма? Никого си нямам. Нямам никакви връзки вече с равнината, загубих ги. В нашата народна песнопойка има една песен, която гласи: „Загубен съм вече за света“. Така е и с мене.
— Е, дайте тогава поне една папироса, загубени човече! — каза тя, като седна насреща му на една застлана с ленени възглавници пейка до камината, кръстоса крак върху крак и протегна ръка. — Изглежда, с такива сте запасен. — И тя нехайно и без да благодари, взе цигара от сребърната табакера, която й беше поднесъл, и си послужи със запалката, която бе щракнал пред наведеното й напред лице. В това нехайно „дайте поне“, в това взимане без благодарност се очерта в пълнота образът на разглезената жена. Но вън от него и чувството за човешка или по-добре казано, човеешка общност и съвместно притежание, за една стихийна и нежна себеподобност на даването и взимането. Той на ум отсъди това като признак на влюбеност. После каза: