— Да, запасен съм, винаги. Без съмнение съм винаги запасен. Цигари трябва да имам. Как иначе бих изкарал? Нали това наричат страст, за да отговоря на въпроса. Аз, да си призная искрено, съвсем не съм страстен човек, но и аз имам страсти, флегматични страсти.
— Извънредно се успокоявам — каза тя, издишвайки поетия дим, — когато чувам, че не сте страстен човек. Между впрочем как ли бихте могли? Би трябвало да сте се изметнали от рода си. Страст, това е: да живее човек заради живота. Но известно е, че такива като вас живеят заради преживелицата. Страст, това е самозабрава. Вие обаче гледате как да се самообогатите. C’est са.169 Вие й понятие си нямате, че това е отвратителен егоизъм и че по този начин един ден ще се окажете врагове на човечеството.
— Е, е! Чак пък врагове на човечеството? Какво говориш, Клавдия, какво обобщаваш? Какво определено и лично имаш на ум, когато казваш, че не ни интересува животът, а обогатяването? Вие жените не морализирате току-така. А пък моралът, знаеш ли… Той е обект за спорове между Нафта и Сетембрини. Спада към областта на голямата бъркотия. Дали някой живее заради самия себе си или заради живота, това той сам не знае и никой не може точно и сигурно да знае. Искам да кажа, че границата е разтеглива. Има себична всеотдайност и всеотдайна себичност… Аз смятам, че това едно на друго е като при любовта. Естествено сигурно е неморално, дето не съм напълно в състояние да обърна внимание на това, което ми говориш за морала, а на първо място се радвам, че сме седнали заедно, както само веднъж досега и нито веднъж, откак си се върнала. И че мога да ти кажа колко невероятно добре ти отиват тия тесни маншети около китките и тази тънка коприна около мишниците — около твоите мишници, които познавам…
— Отивам си.
— Не си отивай, моля! Аз ще държа сметка за обстоятелствата и личностите.
— На което сигурно ще може да се разчита при един човек без страст.
— Ето, виждаш ли! Подиграваш ми се и ми се караш, когато… А искаш да си отиваш, когато…
— Моля да ми говорите с по-малко недомлъвки, ако имате желание да ви разбера.
— Значи, аз не мога, ни най-малко не мога да се възползвам от твоя опит в отгатването на недомлъвки? Не е справедливо, бих казал, ако не ми беше ясно, че тук въпросът не е до справедливост…
— О, не. Справедливостта е една флегматична страст. За разлика от ревността, с която флегматични хора непременно биха станали за посмешище.
— Виждаш ли? За посмешище. Ето защо да не те дразни моята флегматичност! Повтарям: как бих могъл иначе да изкарам? Как бих могъл иначе да издържа например очакването?
— Моля?
— Очакването да се върнеш.
— Voyons, mon ami.170 Няма вече да се занимавам с начина, по който вие с глупашко упорство ми говорите. Той все някой път ще ви дотегне, пък и в края на краищата аз не съм превзета, не съм някоя разгневена буржоазка…
— Не, ти си болна. Болестта ти дава свобода. Тя те прави — чакай, сега ми хрумва една дума, която никога още не съм употребявал! Тя те прави гениална.
— За гениалност ще говорим друг път. Не това исках да кажа. Искам едно. Вие няма да си въобразявате, че имам нещо общо с вашето чакане — ако сте чакали, — че съм ви поощрявала, че дори само съм ви разрешила. Веднага изрично ще ми потвърдите, че фактическото положение е тъкмо обратното…
— На драго сърце, Клавдия, разбира се. Ти не си ме карала да те чакам, аз чаках по своя воля. Напълно разбирам, че държиш на това…
— Даже и във вашите отстъпки има нещо дръзко. Вие изобщо сте дързък човек, бог знае как така. Не само по отношение на мене, но и при други случаи. Дори във вашето възхищение, във вашето подчинение има нещо дръзко. Не смятайте, че не виждам това! Изобщо не би трябвало да приказвам с вас по тия въпроси, дори и само затова, че се одързостявате да ми говорите за някакво очакване. Безотговорно е това, дето сте още тука. Отдавна би трябвало да сте отново на работа sur le chantier171 или там, където ви беше мястото…
— Сега говориш негениално и съвсем в духа на общоприетото, Клавдия. Та това са само приказки. Не искаш да кажеш това, което Сетембрини казва, а иначе как. Това е речено току-така, не мога да се отнеса сериозно към него. Няма да отпътувам на своя глава като клетия ми братовчед, който, както ти предрече, умря, когато се опита да служи в равнината, и който много добре знаеше, че ще умре, но предпочете да умре, отколкото да продължи да служи тук на режима. Добре, затова и беше войник. Но аз не съм войник, аз съм цивилен човек; ако бях постъпил като него, щях да бъда дезертьор в желанието си на всяка цена, въпреки забраната на Радамант, да служи в равнината, тъй, непосредствено на облагата и прогреса. Това би било най-черната неблагодарност и предателство спрямо болестта и гения и спрямо моята любов към тебе, от която имам зараснали и нови рани, и спрямо твоите мишници, които познавам — ако и да признавам, че ги опознах само насън, в един гениален сън, така че, разбира се, от това за тебе не възникват никакви последствия, задължения и ограничения на свободата ти…