— Не е възможно — потвърди Ханс Касторп. — Не, разбира се, това е било напълно изключено. Как би могла една жена да пренебрегне неговото чувство, неговия страх за чувството, тъй да се каже, да го изостави в Гетсимания…
— Не си глупав — каза тя и косите й очи се втренчиха замислено в пространството. — Умен си. Страх за чувството…
— Няма нужда от голям ум, за да разбере човек, че е трябвало да го последваш, макар че — или по-скоро защото в неговата любов трябва да има нещо много тревожно.
— C’est exact174… Тревожно. С него човек има много грижи, знаеш, много трудности. — Тя бе взела ръката му и несъзнателно си играеше с нейните стави, но изведнъж вдигна поглед със сключени вежди и попита: — Чакай! Не е ли подло, дето говорим за него така, както сме седнали с тебе?
— Положително не, Клавдия. Не, съвсем не. То си е напълно човешко. Ти обичаш тая дума, разтегляш я тъй мечтателно, винаги с интерес я слушам от устата ти. Моят братовчед Йоахим не я обичаше от войнишки съображения. Той казваше, че тя означавала всеобща отпуснатост и мекушавост и от тая гледна точка — като едно безбрежно guazzabuglio на търпимост — аз също имам известни противни колебания, признавам това. Но ако тази дума крие в себе си смисъла на свобода, гениалност и доброта, тогава вече тя представлява нещо голямо и ние спокойно можем да я изтъкнем в полза на нашия разговор за Пеперкорн и за грижите и трудностите, които той ти причинява. Те естествено се дължат на неговото честолюбие, на неговия страх от засечка на чувството — на страха, който го кара да обича толкова класическите средства за подкрепа и наслада — ние можем с пълно страхопочитание да говорим за това, тъй като у него всичко е от формат, от забележителен царски формат и не унижаваме нито него, нито самите нас, ако човешки отваряме дума по този въпрос.
— Не се касае до нас — каза тя, след като отново бе скръстила ръцете си. — Не бих била жена, ако не се примирявах и с униженията заради един мъж, един мъж от формат, както ти казваш, за когото съм обект на чувството и на страха за чувството.
— Безусловно, Клавдия. Много добре казано. И унижението тогава добива формат и жената може от висинето на своето унижение да говори на тия, които нямат царски формат, тъй пренебрежително, с този тон, с който ти преди малко във връзка с пощенската марка ми каза: „Би трябвало да бъдете поне точни и надеждни!“
— Чувствителен ли си? Остави това. Хайде да пратим чувствителността по дяволите — съгласен ли си? И аз понякога съм била чувствителна, признавам го, защото сме седнали тая вечер тъй, един до друг. Ядосваше ме твоята флегматичност и това, дето си в такива добри отношения с него заради твоите егоистични преживявания. Въпреки това се радвах и ти бях благодарна, че му отдаваш нужното страхопочитание… В държането ти имаше много лоялност и в края на краищата бях принудена да ти призная като положително дори това, че в нея имаше примесена известна доза дързост.
— Много мило от твоя страна.
Тя го погледна:
— Изглежда, че си непоправим. Ще ти кажа: ти си един малък хитрец. Не знам дали притежаваш интелигентност; но безусловно не си лишен от хитрост. Добре, между впрочем, с хитрост може да се преживее. С хитрост може да се поддържа и приятелство. Искаш ли да сме приятели, да сключим съюз за него, тъй както обикновено сключват съюз против някого? Подават ли ми в знак на съгласие ръката си? Често ме обзема страх… Боя се понякога да оставам сама с него, вътрешно да оставам сама, tu sais175… Той ми вдъхна опасения… Понякога се боя, че няма да го изкара на добър край… Понякога ме обхваща ужас… Иска ми се да имам до себе си един добър човек… Enfin176, ако искаш да знаеш, аз може би затова дойдох с него тук.
Те седяха, опрели колене, той в наклонения напред стол, тя на пейката. Тя бе стиснала ръката му при последните, изговорени досами лицето му думи. Той каза:
— При мен? О, това е хубаво. О, Клавдий, това е съвсем необикновено. Ти дойде с него при мене? А казваше, че чакането ми било глупаво, непозволено и съвсем напразно? Щях да бъда най-вързаният човек, ако не бих могъл да оценя предложеното приятелство, приятелството заради него…
Тя го целуна по устата. Това бе една руска целувка, като целувките, които хората в тази необятна, изпълнена с душевност страна разменят на големи християнски празници като знак на любовта. Но тъй като я размениха един общоизвестен „хитър“ млад мъж и една също така още млада, очарователно гъвкава жена, ние, докато разправяме тази случка, неволно си спомняме за нещо отколешно, за майсторския, макар и не безупречен маниер на доктор Кроковски да говори за любовта в леко колеблив смисъл, така че никой не бе напълно сигурен дали тя е носител на благочестие или на плътско сладострастие. Да постъпим като него или може би Ханс Касторп и Клавдия Шоша постъпиха така при тяхната руска целувка? Но какво бихте рекли, ако ние направо се откажем да задълбаваме основно този въпрос. По наше мнение, вярно, аналитично е, но — нека повторим израза на Ханс Касторп — би било една постъпка на „най-вързан човек“, една враждебна на живота постъпка, ако вземем да търсим във въпросите около любовта „чисти“ различия между благочестие и страст. Какво значи тук „чисто“. Какво значи тук колебливото определение и двусмислието! Ние съвсем неприкрито го вземаме на подбив. Не е ли величествено и добро това, дето езикът има само една дума за всичко — от най-благочестивото до най-плътски похотливото, какво ли не се подразбира все под тая дума? Пълно недвусмислие в двусмислието, тъй като любовта не може да бъде неплътска и при крайното благочестие, нито неблагочестива при крайна плътска страст, тя е винаги тя самата, като прикрита жизнерадост и като най-възвишена страст, тя е склонността към органичното, трогателно похотливото обгръщане на предопределеното за тление — милосърдие има положително и в най-удивителната или най-бясната страст. Колебливо определение? Но, за бога, нека оставим смисъла на любовта да бъде колеблив! Това, че той се колебае, е живот и човещина и ако се безпокоим за тия колебания, ще излезе, че сме съвсем безнадеждно лишени от хитроумие.