— Баща ми — каза той провлечено и възторжено — беше един толкова фин човек — чувствителен телесно и душевно! Как обичаше той зиме своята малка, топла работна стаичка, от сърце я обичаше, винаги трябваше вътре да има двайсет градуса по Реомюр, печицата все беше нагрята до червено; когато дните бяха студени, влажни или когато духаше пронизващият трамонтански вятър, щом влезеше човек в коридора на къщичката му, усещаше топлината да го загръща като мека мантия и очите му да се насълзяват от уюта. Стаичката беше натъпкана с книги и ръкописи, между които се намираха големи ценности, а между духовните съкровища стоеше пред тесния пулт той в своя халат от синьо трико и се отдаваше на литературата — деликатен и дребен на ръст, цяла глава по-нисък от мене, представете си, но с гъсти снопчета сива коса по слепоочията и един нос, дълъг и фин… Какъв романист, господа! Един от първите на своето време, познавач на нашия език като малцина, един латински стилист, какъвто вече няма, един uomo letterato12 по сърцето на Бокачо… Отдалече идваха учени, за да се поразговорят с него, един от Хапаранда, друг от Краков, идваха специално в Падуа, нашия град, за да му изкажат почитанията си, а той ги приемаше с любезно достойнство. Той бе и изискан поет, който в свободните си часове пишеше разкази в най-елегантна тосканска проза — един майстор на idioma gentile13 — каза Сетембрини с голяма наслада, като разтапяше родните слова върху езика си и поклащаше глава насам-натам. — По примера на Вергилий се занимаваше с градинката си — продължи той — и каквото кажеше, беше здраво и хубаво. Но топло, топло трябваше да му е в стаичката, иначе трепереше и можеше дори сълзи да пролива от огорчение, че го оставят да мръзне. А сега представете си, инженере, и вие, лейтенанте, колко трябва да страдам аз, който съм син на баща си, в това проклето и варварско селище, където тялото посред лято трепери от студ, а унижаващи впечатления постоянно изтезават душата! Ах, много е тежко! Какви типове ни обкръжават! Придворният съветник, този смахнат дяволски чирак Кроковски — и Сетембрини сякаш, си потроши езика, — Кроковски, този безсрамен изповедник, който ме мрази, защото моето човешко достойнство не ми позволява да се съглася с неговите попски безобразия… А на моята маса… В какво общество съм принуден да се храня? От дясната ми страна седи един пивовар от Хале, Магнус му е името, с мустаци, които приличат на наръч сено. „Оставете ме на мира с вашата литература — казва той. — Какво предлага тя? Красиви характери! За какво ми са тези красиви характери! Аз съм практичен човек, а в живота почти не се срещат красиви характери.“ Това е представата, която той си е изработил за литературата. Красиви характери… о майко божия! Срещу него седи жена му и губи белтъчини, докато все повече и повече затъпява. Отвратителна история…
Без да се бяха разбрали, Йоахим и Ханс Касторп бяха единодушни по тия приказки: намираха ги плачливи и неприятно бунтовни, разбира се, и забавни, дори поучителни в тяхното дръзко и остроумно непокорство. Ханс Касторп добродушно се посмя на „наръча сено“ и „красивите характери“ или по-скоро на комично отчаяния начин, по който Сетембрини говореше за това. После каза:
— Боже мой, да, обществото е малко смесено в такова заведение. Човек не може да си избира сътрапезниците, а и докъде би се стигнало по този път. И на нашата маса има една дама… госпожа Щьор, мисля, че я познавате? Убийствено проста, може да се каже, а понякога човек не знае накъде да погледне, като се разбръщолеви. А при това много се оплаква от температурата си и че е толкова отпусната, сигурно нейният случай съвсем не е лек. Толкова особено е това — болест и глупост, — не зная дали правилно се изразявам, но едно съвсем странно чувство ме обзема, когато насреща си имам човек глупав, че и болен на туй отгоре, такова съчетание е сигурно най-печалното нещо на света. Човек не знае как да се отнесе към нея, защото към болния трябва да се проявява сериозност и внимание, нали болестта е до известна степен нещо достойно за уважение, ако мога така да се изразя. Но когато тук се намесва постоянно и глупостта със своите „фомулус“, „козмически салон“ и други бисери, човек наистина вече не знае да плаче ли, или да се смее, това е една дилема за човешките чувства, толкова печална, че не мога да я изразя с думи. Смятам, че не отива, не отговаря, не сме свикнали да си представяме заедно едното и другото. Мислим си, че глупавият човек трябва да е здрав и прост и че болестта трябва да направи човека по-фин, по-умен и по-особен. Така обикновено мислят хората. Да не би пък не? Аз май че приказвам повече, отколкото мога да докажа — завърши той. — Това само защото случайно става дума… — И той замълча объркан.