И Йоахим бе малко смутен, а Сетембрини мълчеше с повдигнати вежди, като си даваше вид, че от учтивост чака края на изказването. В действителност той имаше за цел да остави Ханс Касторп напълно да се оплете, преди да отговори.
— По дяволите, инженере, вие проявявате философски дарби, каквито никак не предполагах, че имате. Според вашата теория би трябвало да бъдете по-малко здрав, отколкото си давате вид, тъй като очевидно притежавате интелект. Позволете ми обаче да забележа, че не мога да следвам вашите изводи, че дори ги отричам, заемайки една явно враждебна позиция спрямо тях. Аз, както ме гледате, съм малко нетолерантен за духовни неща и предпочитам да ме обвинят в педантизъм, отколкото да оставя необорени становища, които заслужават да бъдат оборени както например вашето…
— Но, господин Сетембрини…
— Позволете ми… Знам какво искате да кажете. Искате да кажете, че не сте смятали всичко за толкова сериозно, че застъпеното от вас становище не е непременно лично ваше, а е взето на приумица измежду възможните, висящи във въздуха гледища, за да опитате безотговорно какво ще излезе от него. Туй отговаря на вашата възраст, която може да не държи на мъжка решителност и засега провежда опити с различни становища. Placet experiri14 — каза той, като произнесе меко, по италиански латинската буква „с“ като „ч“. — Добро изречение. Стреснат съм само от факта, че вашият експеримент се движи тъкмо в тази посока. Съмнявам се, че това е случайно. Боя се, че имаме налице наклонност, която по своя характер заплашва да се утвърди, ако не се пресече. Затова се чувствам задължен да ви коригирам. Вие казахте, че болест, съпроводена от глупост, е най-печалното нещо на света. Мога да се съглася с вас. И аз предпочитам остроумен болник пред охтичав глупец. Но моето възражение почва тогава, когато разглеждате болестта, съчетана с глупостта, като стилна грешка, като заблуда на природния вкус, като дилема за човешките чувства, както благоволихте да се изразите. Когато смятате болестта за нещо толкова изискано и — как казахте? — за нещо достойно за уважение, което чисто и просто не отговаря на глупостта. Така се изразихте, нали? Аз обаче казвам: не! Болестта съвсем не е изискано нещо, не е нещо достойно за уважение — това становище само по себе си е болест или ще докара болест. Може би най-сигурно ще събудя у вас отвращение към него, ако ви кажа, че то е старо и грозно. То води началото си от ония времена на суеверия и разкаяние, когато идеята за човешкото бе окарикатурена и принизена, времена неспокойни, когато хармонията и доброто здраве са се смятали за съмнителни и дяволски неща, докато недъгавостта се е равняла на пропуск за царството небесно. Разумът и просвещението обаче прогониха тези сенки, които гнетяха човешката душа — не напълно, те и днес се борят с тях; тази борба се нарича труд, господине, земен труд, труд за земята, за честта и интересите на човечеството; тези сили, ежедневно калявани в борбата, ще освободят човека напълно и ще го поведат по пътя на прогреса и цивилизацията към една все по-ярка, по-блага и по-чиста светлина.
„Гръм и мълния — мислеше Ханс Касторп стъписан и засрамен, — каква ария! С какво ли предизвиках това? Между впрочем вижда ми се малко сухичък. А какво току поменава труда? Все за него се залавя, макар че тук по-малко приляга.“ И той каза:
— Много хубаво, господин Сетембрини. Действително заслужаваше си да се чуе това, което разправихте. Човек не би могъл да се изрази по… по-пластично, така поне мисля аз.
— Рецидив — продължи Сетембрини, като вдигна чадъра си над главата на един минувач, — духовен рецидив към гледищата на ония мрачни, мъчителни времена; повярвайте ми, инженере, това е болест, достатъчно изследвана болест, за която в науката има различни имена, едно от езика на естетиката и психологията, друго от езика на политиката — школски термини, които по същество нищо не допринасят и без които можете да минете. Тъй като обаче в духовния живот всичко е във взаимна връзка и едното е следствие на другото, тъй като не бива да подаваме на дявола малкия си пръст, за да не сграбчи цялата ни ръка, а и нас самите… тъй като, от друга страна, един здрав принцип може да роди само здраво нещо, все едно кое е предшестващото, то запомнете, че болестта съвсем не представлява нещо толкова изискано, толкова достопочтено, че да не може да се свърже с глупостта, не, тя е само едно унижение, да, болезнено унижение, което уронва самата идея за човека, което трябва да се щади и лекува в отделните случаи, но не да му се отдава духовна почит, това води до заблуда — запомнете добре, — до оная заблуда, която е началото на всяка духовна безпътица. Тази жена, която споменахте — отказвам се да си припомня името й — госпожа Щьор, значи, благодаря много, — с една дума, тази жалка жена — струва ми се, че нейният случай не е такъв, които да поставя човешките чувства пред дилема, както казахте вие. Болест и бедност — за бога, това е самата мизерия, работата е проста, не остава нищо, освен да се смили човек и да вдигне рамене. Дилемата, господине, трагиката почва там, дето природата е била достатъчно жестока да поломи хармонията на личността или изобщо да направи невъзможна появата й, като е свързала един благороден и жизнеутвърждаващ дух с тяло, негодно за живот. Знаете ли Леопарди, инженере, или вие, лейтенанте? Един нещастен поет от моята страна, един гърбав, болничав човек, първоначално е велика душа, която мизерията на неговото тяло постоянно е унижавала, докато я е принизила до иронията, една душа, чиито вопли разкъсват сърцето на човека. Чуйте това!