Тези забележки вмъкваме тук само затова, защото младият Ханс Касторп имаше нещо подобно на ум, когато след няколко дни каза на братовчед си (и го погледна със зачервени очи):
— Странно, наистина странно как времето на чуждо място отначало ти се струва дълго. Тоест… Естествено и дума не може да става, че скучая, напротив, мога да кажа, че чудесно се забавлявам. Но като се огледам, значи, ретроспективно, разбери ме правилно, струва ми се, че кой знае колко време вече съм тук горе, цяла вечност ми се вижда да е изтекла от момента, когато дойдох и не разбрах веднага, че съм пристигнал, а ти ми рече „хайде слизай“, помниш ли? То няма нищо общо с измерване или изобщо с разума, въпрос е само на чувство. Естествено глупаво би било да кажа: „Мисля, че вече от два месеца съм тук“ — това би било безсмислица. Мога всъщност само да кажа „много отдавна“.
— Да — отвърна Йоахим с термометър в уста, — и аз го усетих, мога до известна степен да се равнявам по тебе, откак си тука. — И Ханс Касторп се засмя, защото Йоахим бе казал това съвсем простичко, без обяснения.
Той прави опит да говори по френски
Не, той в никой случай не бе още свикнал; той нито се бе запознал с всичките особености на тукашния живот — нещо, което бе невъзможно да направи за толкова малко дни и, както си казваше (а и на Йоахим бе казал), за съжаление дори и за три седмици не би могъл да стори, нито пък организмът му бе успял да се приспособи към толкова особените атмосферни условия при „ония тук горе“. Това приспособяване му бе трудно, извънредно трудно и, както му се струваше, изобщо не искаше да напредне дори с една крачка.
Нормалният ден бе ясно разпределен и грижливо организиран, човек бърже влизаше в крак и добиваше рутина, когато се включеше в неговия механизъм. Но в рамките на седмицата или на по-големи периоди от време той подлежеше на известни редовни промени, които постепенно излизаха наяве — едната за пръв път, след като другата вече се повтаряше; а и що се отнася до ежедневната поява на неща и лица, Ханс Касторп имаше на всяка крачка какво да научи, да вникне по-дълбоко в повърхностно видяното и да откликне на новото с младежка възприемчивост.
Ония тумбести съдове с дългите гърла например, които стояха пред някои врати по коридорите и които му бяха направили впечатление още на първата вечер от пристигането му, съдържаха кислород — така му бе обяснил Йоахим в отговор на неговия въпрос. В тях имаше чист кислород, по шест франка бутилката, и живителният газ се подаваше на умиращите за последно ободряване и съвземане на силите — те го смъркаха през един маркуч. Защото зад вратите, пред които стояха такива балони, лежаха умиращи, или „moribundi“, както се изрази придворният съветник Беренс веднъж, когато Ханс Касторп го бе срещнал на първия етаж — той доплава с бяла престилка и посинели бузи по коридора и после двамата се качиха заедно по стълбището.
— Е, безучастни зрителю! — каза Беренс. — Какво правите, намираме ли милост пред вашите изпитателни погледи? Голяма чест за нас, голяма чест. Да, нашият летен сезон съвсем не е загубен, бива си го. Доста ми струваше, докато го изтикам на по-преден план. Но жалко, че не искате да изкарате зимата при нас, чух, че мислите да останете само осем седмици. А, три ли? Ами че това е съвсем кратко посещение, на крак, то не заслужава да си снема човек палтото; е, както обичате. Но жалко все пак, дето няма да останете за зимата, защото де що има хиг-лиф — той нарочно произнесе така, — международният хиг-лиф се събира долу в курорта, би трябвало да го видите, направете нещо за общата си култура. Ще се пукнете от смях, като гледате как скачат със ските. Ами дамите, боже господи, дамите! Пъстри като райски птици и страшно галантни… Но аз трябва да ида при моя moribundus — прекъсна се той, — тук, номер двайсет и седем. Знаете, последен период. „Излиза през средата“. Пет дузини оксиженови бутилки е изгълтал вчера и днес, истински гуляйджия. Но до обед сигурно ще иде ad penates.15 Е, драги Ройтер — каза той, влизайки, — да бяхме строшили още на една гърлото, а?…