— Ето — каза той. — Много благодаря.
И Пшибислав нищо не каза, само бегло провери механизма и пъхна молива в джоба си…
После никога вече не бяха разговаряли, но оня единствен разговор се бе състоял, и то благодарение на предприемчивостта на Ханс Касторп.
Той разтвори очи, смутен от дълбочината на своя унес. „Сигурно съм сънувал — помисли той. — Да, това беше Пшибислав. Отдавна не съм се сещал за него. Къде ли са отишли обрезките? Чинът е на тавана у вуйчо Тинапел. Трябва да са още в малкото вътрешно чекмедже — в дъното, вляво. Никога не съм ги изваждал. Дори вниманието да ги изхвърля не им отдадох… Пшибислав беше, цял-целеничък. Никога не съм си помислил, че бих могъл да го видя някога толкова ясно. Каква забележителна прилика имаше той с нея, с тази тук горе! Затова, значи, се интересувам толкова за нея? А може би: затова съм се интересувал толкова за него? Безсмислица! Истинска безсмислица. Впрочем трябва да си вървя, и то бързо.“ Но той полежа още, замислен и унесен в спомени. После се изправи. „Е, жив и здрав да си и благодаря!“, каза той и очите му се просълзиха, докато се усмихваше. Той понечи да си тръгне, но веднага пак седна с бастун и шапка в ръце, защото бе принуден да установи, че коленете му не го държат. „Хопа! — помисли той. — Струва ми се, че няма да върви! А трябва да бъда точно в единадесет часа в трапезарията, за лекцията. Разходките имат тук своите прелести, но и своите трудности, както изглежда. Да-да, но тук не мога да остана. То е само защото съм се малко схванал от лежането; като се пораздвижа, ще се оправи.“ И той отново опита да стъпи на краката си и тъй като порядъчно се стегна, можа да тръгне.
Все пак връщането излезе много плачевно след едно толкова въодушевено тръгване. Многократно се наложи да почива по пътя, тъй като усещаше, че лицето му изведнъж побледнява, студена пот избива по челото му и неравномерното биене на сърцето му го кара да се задъхва. Така едвам се смъкна по извивките на пътя; но като достигна долината около казиното, той ясно и недвусмислено разбра, че няма да смогне със собствени сили да преодолее длъжкия път до „Бергхоф“ и тъй като трамвай нямаше, а и наемна кола не се мярна, той помоли един колар, който караше празни сандъци за селото, да го качи. Той седна гърбом към коларя, краката му провиснаха от колата, а минувачите го поглеждаха с учудено участие; тъй, блъскан от ударите на колата и клюмащ в полусън, той стигна догоре, слезе при железопътния прелез, даде пари, без да види много ли са или малко, и стремглаво се изкачи по последната извивка на пътя.
— Depechez — vous, monsieur!19 — каза портиерът французин. — La conference de M. Krokowski vient de commencer.20
Ханс Касторп хвърли шапката и бастуна си в гардероба и прехапал език, припряно внимателно се вмъкна през полуотворената стъклена врата в трапезарията, където пациентите бяха насядали на редици по столовете, докато д-р Кроковски бе застанал пред една застлана и украсена с шише вода маса в дясното дъно на салона и говореше.
Анализ
За щастие в ъгъла до вратата се оказа едно свободно място. Той се прокрадна отстрани до него и седна, сякаш открай време бе седял там. С още неотслабнало внимание публиката не откъсваше поглед от устата на д-р Кроковски и почти не го забеляза; и това бе добре, защото той изглеждаше ужасно. Лицето му бе бледо като платно, а дрехите му бяха опръскани с кръв, та приличаше на убиец, току-що извършил престъпление. Дамата пред него, разбира се, обърна глава, когато той седна, и го изгледа с тесните си очи. Беше мадам Шоша, той я позна със своеобразно озлобение. Дяволска работа! Нямаше ли спокойствие за него? Той смяташе, че е достигнал целта си, че ще поседи тук и ще си почине малко, а ето че тя му се изпречи пред носа — случайност, на която при други обстоятелства би могъл и да се порадва, но уморен и капнал както беше, каква полза от нея? Тя само натоварваше допълнително сърцето му и щеше да го държи в напрежение, докато траеше лекцията. Мадам Шоша го бе премерила с очите на Пшибислав, изгледала бе лицето му и кървавите петна по костюма му — впрочем доста безцеремонно и натрапчиво, както и подхождаше за обноските на жена, която тръшка вратите. Колко зле се държеше тя! Не като жените от домашния кръг на Ханс Касторп, които с изправен кръст обръщат глава към сътрапезника си и му говорят с върха на устните си. Госпожа Шоша седеше свита и отпусната, гърбът й бе превит, раменете й приведени напред, а освен това и главата си държеше издадена напред, та над задната изрезка на бялата й блуза се подаваше един прешлен. И Пшибислав си бе държал така главата; обаче той бе отличник, който се ползваше с всеобща почит (макар че не това бе причината, поради която Ханс Касторп бе заел от него молива), докато бе пределно ясно, че небрежното държание на мадам Шоша, затръшването на вратите и безцеремонността на погледа й бяха във връзка с болестта й, те бяха проява на нейната независимост, на ония не много почетни, но почти безгранични предимства, с които се бе хвалил младият господин Албин…