Е, сега вече знаеха, макар че не всички можеха напълно да оценят тази истина. Една въздишка премина през залата и прокурорът Параван важно-важно кимна в одобрение, докато д-р Кроковски продължаваше да развива своята теза. Ханс Касторп от своя страна сведе глава, за да обмисли това, което бе чул, и да се изпита дали го е разбрал. Но какъвто си бе непривикнал към подобни умозаключения, при това с не съвсем бистър ум след злополучната разходка, той лесно можеше да бъде отвлечен и наистина биде отвлечен от гърба пред себе си и принадлежащата към него мишница, която се вдигна и изви назад — една ръка подпираше отдолу плитките на косата.
Мъчително бе да има човек толкова близо пред очите си тая ръка — ще не ще, той трябва да я разглежда, да обследва като през увеличително стъкло всичките петънца и човешки недостатъци, които й бяха присъщи. Не, тя нямаше нищо аристократично, тази възкъса ръка на ученичка с криво-ляво подрязаните нокти — човек не бе много сигурен дали краищата на пръстите и бяха съвсем чисти, а кожата около ноктите бе огризана, в това нямаше никакво съмнение. Устата на Ханс Касторп се изкриви, но очите му останаха приковани в ръката на мадам Шоша и един смътен полуспомен мина през ума му за това, което д-р Кроковски бе казал относно буржоазните задръжки, които се съпротивлявали на любовта… Мишницата бе по-хубава, тази леко извита зад главата мишница, тъй като материята на ръкавите бе по-тънка от самата блуза — най-лек газ, така че мишницата просветваше през него — без това забулване тя вероятно би била по-малко привлекателна. Тя бе едновременно и нежна, и закръглена, а — по всяка вероятност — и прохладна. У Ханс Касторп явно нямаше никакви буржоазни задръжки.
Ханс Касторп мечтаеше с поглед, впит в мишницата на мадам Шоша. Как се обличаха тия жени! Те показваха туй-онуй от тила и гърдите си, караха мишниците си да просветват през прозрачния газ… Това правеха по целия свят, за да предизвикват копнеж и страстни желания. Боже мой, колко хубав беше животът! Той бе хубав именно поради тази себепонятност, с която жените се обличаха примамливо — тъй като то бе себепонятно и толкова обичайно и общоприето, че човек нито и помисляше за него и го възприемаше несъзнателно и без много да се церемони. Но човек трябваше да осъзнае това, мислеше си Ханс Касторп, за да се радва истински на живота, за да разбере, че се касае до една ощастливяваща и всъщност почти приказна институция. То се разбира, че си имаше оправдание, дето могат да се обличат така ощастливяващо и приказно, без да престъпват границите на благонравието; касаеше се до следната генерация, до размножението на човешкия род, точно така. Ами ако една жена е вътрешно болна, ако тя съвсем не е годна за майчинство — какво тогава? Имаше ли смисъл тогава да носи ръкави от газ, за да кара мъжете да се интересуват от тялото й, от нейното болно отвътре тяло? Това очевидно нямаше смисъл и би трябвало да се смята за неприлично, би трябвало да бъде забранено. Защото положително нямаше повече разум в интереса на един мъж към една болна жена, отколкото… е добре, отколкото в неговия спонтанен интерес навремето към Пшибислав Хипе. Глупаво сравнение, малко неприятен спомен. Но този спомен се появи неповикан и без участието на самия Ханс Касторп. Между впрочем неговите унесени размишления се прекъснаха тук, защото вниманието му отново бе привлечено от д-р Кроковски, който забележимо бе повишил гласа си. И действително той бе застанал зад своята масичка с разперени ръце и склонена встрана глава и въпреки редингота си изглеждаше почти като господ Исус Христос на кръста!
Оказа се, че д-р Кроковски правеше в края на своята лекция голяма пропаганда на душевния анализ и с открити обятия призоваваше всички бедни да дойдат при него. Елате при мен, казваше той с други думи, всички, които сте отрудени и обременени! И той не допусна никакво съмнение в своята увереност, че всички без изключение са отрудени и обременени. Той заговори за спотаени страдания, за свян и горест, за спасителното въздействие на анализа; възхвали проникването в несъзнателното, препоръча обратната трансформация на болестта в съзнателен вече афект, призова към доверие, обеща излекуване. После отпусна ръце, отново изправи главата си, сбра книжата, които му бяха послужили при лекцията, притисна ги като истински учител с лявата ръка към рамото и се оттегли с вирната глава през коридора.
Всички станаха, разбутаха столовете и бавно се отправиха към същия изход, през който докторът бе напуснал салона. Те сякаш се движеха концентрично след лектора, от всички страни, колебливо, но безволно и в единодушно вцепенение като гъмжилото след ловеца на плъхове.21 Ханс Касторп остана на място въпреки течението, като се подпираше с ръка о стола. Аз съм тук само на гости, мислеше си той, здрав съм и, слава богу, това не ме засяга, пък и няма да съм тук за следващата лекция. Той видя госпожа Шоша да излиза — гъвкава, с издадена напред глава. Дали отива да я анализират? — помисли той и сърцето му силно заби… Така не забеляза, че Йоахим пристъпи към него през столовете и нервно трепна, когато братовчед му го заговори.