Оставаше естествено Сетембрини, опозиционерът, фанфаронът и „homo humanus“, както сам се наричаше, който с много настръхнали думи го бе предупредил да не счита болест, съчетана с глупост, за противоречие и дилема на човешките чувства. Какво представляваше той? И имаше ли смисъл да мисли за него? Ханс Касторп добре си спомняше своите крайно оживени сънища, които изпълваха тук горе нощите му, когато, скандализиран от тънката, суха усмивка на италианеца под хубавата извивка на мустаците му, го бе наричал шарманкаджия и бе се мъчил да го отмахне от себе си, защото пречи. Но това бе насън, а будният Ханс Касторп бе друг, по-малко свободен от спящия. Буден, той сам искаше да бъде друг — може би добре беше, че правеше опит вътрешно да възприеме особения характер на Сетембрини, неговата непримиримост и критика, макар че беше сълзлива и бъбрива. Той сам се бе нарекъл педагог; очевидно искаше да влияе върху хората, а младият Ханс Касторп от сърце желаеше да му влияят — разбира се, не дотам, че да се остави на Сетембрини да му нарежда да опакова куфара си и да замине преди срока, както неотдавна напълно сериозно му бе предложил.
„Placet experiri“, помисли той усмихнат, тъй като толкова латински разбираше още, без да има право да се нарича homo humanus. И така той бе хвърлил едно око на Сетембрини и охотно, но не без критично внимание слушаше това, което италианецът разправяше при случайните срещи било при разходките до скамейката на склона, било при слизането до курорта, било при други случаи, например когато Сетембрини пръв свършваше яденето и със своите карирани панталони и клечка за зъби в устата се понасяше из салона със седемте маси противно на всички добри маниери, за да иде до масата на братовчедите. Той заставаше там в грациозна поза, кръстосал крака, и разговаряше, жестикулирайки с клечката за зъби. Или пък си придръпваше стол и сядаше на ъгъла между Ханс Касторп и учителката или на другата страна, между Ханс Касторп и мис Робинсън, и гледаше как деветте сътрапезници изяждат десерта си, от който той, изглежда, се беше отказал.
— Моля да бъда допуснат в този благороден кръжок — казваше той, като се ръкуваше с братовчедите и поздравяваше с поклон останалите. — Този пивовар там… да не говорим за отчайващия вид на пивоварката. Но този господин Магнус току-що изнесе цяла лекция върху психологията на народите. Искате ли да чуете? „Нашата мила Германия е една голяма казарма, вярно. Но тя крие у себе си много кадърност и аз не сменям нашата солидност срещу учтивостта на другите. Каква полза от всичката учтивост, ако отляво и отдясно ме мамят.“ В този стил. Нямам вече сили. Срещу мен седи едно клето създание с надгробни рози върху бузите, една стара мома, която без прекъсване говори за зет си, човек, за когото никой нищо не знае, нито пък иска да знае. С една дума, не мога вече, обрах си крушите.
— Побягнахте, грабвайки знамето — каза госпожа Щьор, — мога да си представя.
— Точно така! — извика Сетембрини. — Знаменито! Виждам, тук вее друг вятър — няма съмнение, попаднах, където трябва. Побягнах и грабнах… Как само умеете да се изразявате!… Мога ли да се осведомя за състоянието на вашето здраве, госпожа Щьор?
Ужасно беше как госпожа Щьор се превземаше.
— Велики боже — каза тя, — то е все същото, господинът сигурно сам знае. Правим две крачки напред и три назад; изкара ли човек пет месеца, пристига Стария и притуря половин година. Ах, истински Танталови мъки22. Човек тика ли, тика и мисли, че е стигнал догоре…