Този последен обрат и това умозаключение на сладкодумните излияния на Сетембрини не интересуваха вече никак Ханс Касторп, те не му се нравеха и дори неприятно го засегнаха със своето често повтарящо се лично или национално озлобление — да не говорим за Йоахим Цимсен, който, щом италианецът навлезеше в тия води, свъсен отвръщаше глава и преставаше да слуша или се сещаше за режима и гледаше да отклони разговора. И Ханс Касторп не се чувстваше задължен да обръща внимание на такива заблуди — очевидно те лежаха извън границите на това, чието влияние съвестта му предписваше да възприеме, предписваше толкова ясно, че той сам, когато Сетембрини седнеше до тях или ги намереше навън, го подканваше да им разправи за идеите си.
Тези идеи, идеали и изяви на волята, забеляза Сетембрини, били семейна традиция в техния дом. Защото и тримата й били посветили живота и духовните си сили — и дядото, и бащата, и внукът — всеки по свой начин: бащата не по-малко от дядото, макар че не бил като него политически агитатор и борец за свобода, а тих и деликатен учен, един кабинетен хуманист. Но какво бил хуманизмът? Любов към човека, нищо повече, и затова той бил и политика, бил и бунт против всичко, което унижава и омърсява идеята за човека. Обвинявали го, че прекалено държи на формата, но той държел на красивата форма само заради достойнството на човека — като светла противоположност на Средновековието, което било потънало не само в човеконенавистничество и суеверия, но и в позорна безформеност; от край време той, хуманизмът, е защитавал каузата на човека, неговите земни интереси, свободата на мисълта и жизнерадостта, поддържайки, че небето трябва без друго да се предостави на врабците. Прометей! Той бил първият хуманист и бил идентичен с оня сатана, за когото Кардучи бил написал своя химн… Ах, боже мой, ако братовчедите биха могли да чуят как старият болонски враг на църквата е нападал и иронизирал християнската чувствителност на романтиците! И Свещените песни на Мандзони! И изпълнената със сенки и лунна светлина поезия на „романтичизмо“, която е сравнявал с „бледната небесна монахиня — луната“. Само Бакхус знаел каква наслада е било това! Да би знали само как той, Кардучи, тълкувал Данте — чествал го като гражданин на голям град, който бранил от аскетизма и светоотрицанието оная дейност, която коренно преустройва и подобрява света. Защото не болнавата и мистагогична сянка на Беатриче бил удостоил поетът с прозвището „donna gentile е pietosa“.23, тъй наричал той всъщност жена си, която олицетворявала в стихотворенията му принципа на земното познание, на практическата дейност в живота…
Но Ханс Касторп бе чувал това-онова за Данте, и то от най-меродавен източник. Като имаше пред вид фанфаронството на италианеца, той не се довери напълно на неговите сведения; все пак интересно беше да се чуе, че Данте е бил един събуден жител на голям град. А след това продължи да слуша как Сетембрини заговори за себе си и обясни, че у него, внука Лодовико, се били съчетали тежненията на непосредствените му предшественици — държавническото на дядо му и хуманитарното на баща му, тъй като той станал литератор, свободен писател. Защото литературата не била нищо друго освен тъкмо това: съчетание на хуманизъм и политика, което се осъществява съвсем непринудено, след като самият хуманизъм вече е политика, а политиката — хуманизъм… Тук Ханс Касторп се ослуша и се помъчи добре да разбере казаното, защото се надяваше сега да му стане ясна цялата простотия на пивоваря Магнусен и да разбере защо литературата е нещо по-друго, а не само „красиви характери“. Сетембрини запита двамата си слушатели дали са чували нещо за господин Брунето, Брунето Латини, градски писар на Флоренция към 1250 година, който бил написал един книга върху добродетелите и пороците. Този майстор пръв бил придал изисканост на флорентинците и ги научил как да говорят, а също как да управляват изкусно републиката по правилата на политиката. „Това е то, господа! — извика Сетембрини. — Това е то!“ И той заговори за „словото“, за култа към словото, за красноречието, което той нарече триумф на човечността. Тъй като словото било честта на човека и само то правело живота достоен за човека. Не само хуманизмът, а изобщо човещината, прастарото човешко достойнство, уважението към човека и човешкото самоуважение били неразделни от словото, тоест от литературата („Виждаш ли — каза по-късно Ханс Касторп на братовчед си, виждаш ли, че в литературата от значение са красивите думи? Знаех си аз.“), така и политиката била свързана с нея или по-скоро тя произлизала от съюза, единството на човещината и литературата, защото красивото слово създава красиви дела.