От вчера те не бяха говорили за днешното си намерение, а и сега вървяха мълчешком, сякаш се бяха споразумели. Йоахим бързаше: уговореното време бе минало, а придворният съветник Беренс държеше на точност. От трапезарията тръгнаха по партерния коридор, минаха край „администрацията“ и слязоха към „сутерена“ по чистото стълбище, постлано с излъскан линолеум. Йоахим почука на вратата, която бе точно срещу стълбището; една порцеланова табелка сочеше, че там е входът за амбулаторията.
— Влез! — извика Беренс, като особено подчерта началното „в“. Той стоеше посред стаята в бяла престилка — в дясната си ръка държеше слушалката, с която се почукваше по бедрото.
— Tempo, tempo — каза той и насочи изпъкналите си очи към стенния часовник. — Un росо piu presto, signori!25 Ние сме тук не само за ваши високоблагородия.
Пред двойното бюро до прозореца седеше д-р Кроковски; бледината му се открояваше върху престилката от черен брилянт; лактите си бе подпрял върху плота на бюрото — в едната ръка държеше писалка, а другата бе заврял в брадата си; пред него имаше книжа, вероятно истории на заболяването; той погледна влизащите с безучастния израз на лице, което е тук само като помощник.
— Е, дайте да видим поведението ви — прекъсна придворният съветник извиненията на Йоахим и му взе от ръката температурния лист, за да го прегледа, а в това време пациентът побърза да се съблече до кръста и да закачи свалените дрехи на стоящата закачалка до вратата. На Ханс Касторп никой не обърна внимание. Той постоя малко, поогледа се и после седна в едно старомодно кресло с пискюли на облегалките за ръцете. До креслото стоеше масичка с шише за вода, а до стените — библиотечни шкафове с дебели медицински книги и обемисти дела. Други мебели нямаше освен една тапицирана с бяла мушама кушетка, която можеше да се вдига и сваля; върху възглавницата й беше просната книжна салфетка.
— И седем, и девет и осем — каза Беренс, прелиствайки картоните, където Йоахим съвестно бе записал резултатите от ежедневните петократни измерения. — Все още малко си горите, драги Цимсен, не можем да твърдим, че отминалия път насам сте се особено закрепили. („Миналия път“ — това бе преди четири седмици.) Не сте очистен, не сте — каза той. — Е, това естествено не става току-така от днес за утре, магии не можем да правим.
Йоахим кимна и вдигна голите си рамене, ако и да можеше да възрази, че той далече не е тук горе едва от вчера.
— Какво става с бодежите на десния хилус, където все остричко се чуваше? По-добре ли? Я елате насам. Хайде сега учтиво да почукаме. — И преслушването почна.
Широко разкрачен и понаведен назад, стиснал слушалката под мишница, придворният съветник Беренс почука отначало около дясното рамо на Йоахим — той движеше ръката си от китката надолу, като грамадният му среден пръст служеше за чук, а дясната ръка — за опора. После слезе под лопатката, очука отстрани средата и долната част на гърба, след което добре обученият Йоахим вдигна мишницата си, за да може да го очукат и под мишницата. След това всичко се повтори от лявата страна; като свърши, придворният съветник изкомандва: „Кръгом!“, за да очука гърдите. Той почна да чука под самата шия около ключиците, чукаше над и под гърдите, отначало вдясно, а после вляво. Като се насити да очуква, той почна да преслушва; навсякъде, където беше чукнал — и по гърба, и по гърдите, — той поставяше сега слушалката, а върху слушалката ухото си. При това Йоахим трябваше да диша ту по-силно, ту по-слабо и насила да кашля, което, изглежда, много го напрягаше, защото взе да се задъхва, а от очите му бликнаха сълзи. Всичко, което чуваше там вътре, придворният съветник Беренс съобщаваше на седналия до бюрото свой асистент; чуваха се кратки, условни думи и Ханс Касторп неволно си помисли за вземането на мярка при шивача, когато добре облеченият майстор слага по установен ред сантиметъра тук и там около тялото и по крайниците на клиента и диктува получените цифри на калфата, който седи наведен.