Ханс Касторп, значи, бе на легло от събота следобед насам, защото така бе наредил придворният съветник Беренс, върховен авторитет в света, който ни обгражда. Облечен в нощница е монограм върху горното джобче, скръстил ръце зад главата си, той лежеше в своето чисто бяло легло — смъртното ложе на американката, а вероятно и на много други хора — и гледаше със своите обикновени, помътени от хремата сини очи към потона на стаята, размишлявайки за особеното положение, в което бе изпаднал. При това не бива да предполагаме, че очите му, ако я нямаше хремата, щяха да виждат ясно, чисто и определено, защото у него, вътре, колкото и просто да бе всичко, съвсем не изглеждаше така — там всичко в действителност бе помътено, объркано, неясно, полуискрено и съмнително. Докато си лежеше, той ту усещаше да се надига в гърдите му един бесен триумфиращ смях, а сърцето му запираше и се свиваше от някаква досега непозната болка на необуздана радост и надежда, ту пребледняваше от уплах и страх и не сърцето му, а сякаш сама съвестта му се блъскаше о ребрата му в бързолетен такт.
През първия ден Йоахим го бе оставил съвсем на мира и отбягваше всякакви забележки. Той влиза внимателно на няколко пъти в стаята, кимваше на братовчед си и от учтивост го питаше дали има нужда от нещо. Между впрочем той с облекчение забеляза неохотата на Ханс Касторп да разговаря, неохота, която и той споделяше и дори смяташе, че в случая неговото положение е още по-неприятно.
Но в неделя преди обед, на връщане от утринната разходка, която както по-преди бе направил сам, той не отложи повече разговора с братовчед си относно непосредствено най-необходимото. Изправи се до леглото му и каза с въздишка:
— М-да, няма какво да се прави, трябва да предприемем нещо. Нали те очакват в къщи.
— Не още — отговори Ханс Касторп.
— Не още, но през следните дни, в сряда или четвъртък.
— Е — каза Ханс Касторп, — те изобщо не ме очакват за някой определен ден. Имат си и друга работа, освен да чакат и да броят дните до връщането ми. Като пристигна, ще ме видят и чичо Тинапел ще каже: „Върна ли се?“, а чичо Джеймс ще каже: „Е, хубаво ли беше?“ Ако ли пък не пристигна, доста време ще мине, докато забележат отсъствието ми, в това можеш да бъдеш сигурен. След някое и друго време естествено ще трябва да ги уведомим…
— Не можеш да си представиш — каза Йоахим и отново въздъхна — колко неприятна ми е цялата работа. Какво ще стане сега? Аз, разбира се, се чувствам, така да се каже, отговорен. Идваш ми на гости, аз те въвеждам тук, а ето че заседна и никой не знае кога ще се отървеш, за да постъпиш на работа. Съгласи се, че това за мен е безкрайно мъчително.
— Чакай малко! — каза Ханс Касторп, без да отмахне ръцете от тила си. — Защо си се разтревожил толкова? Та това е безсмислица. Дойдох ли тук, за да те посетя? Да, но на първо място, за да си почина, както ми бе предписал Хайдекинд. Е, и сега излиза, че съм имал нужда от много по-дълга почивка, отколкото той, а и всички ние сме предполагали. Сигурно не съм първият, който е смятал да направи тук едно посещение на бърза ръка, но после е излязло другояче. Спомни си например за втория син на мадам „Tous-les-deux“ и колко по-тежък се е оказал неговият случай — аз не знам дали още е жив, може да са го изнесли някой път, докато сме били в трапезарията. Вярно, изненадан съм от това, че съм малко нещо болен — трябва първо да свикна да се чувствам като пациент и като един от вас всичките, а не да се смятам за гост както досега. Но, от друга страна, не съм чак толкова изненадан, защото всъщност никога не съм се радвал на особено прекрасно здраве, а като си помисля колко рано са починали родителите ми — отде би се намерило това прекрасно здраве у мен? Няма какво да се залъгваме, нали така, че и ти си малко по-засегнат, макар и да си почти оздравял, ето защо може да си имаме семейно предразположение, поне Беренс подхвърли нещо подобно. Във всеки случай аз си лежа тук от вчера и си премислям как винаги съм се чувствал и какво е било отношението ми към всичко, искам да кажа, към живота и неговите изисквания. Известна сериозност и известна антипатия към люде здравеняци и шумни от край време са си в природата ми — нали скоро си говорехме за това и как понякога ми се е искало да стана духовник — от интерес към опечаляващи и назидателни неща, знаеш, такава една черна плащеница със сребърен кръст отгоре или R. I. P… Requiscat in pace27… това всъщност са най-хубавите думи, те ми са много по-симпатични от „Многая лета“, което в действителност е само едно надвикване. Всичко това, мисля, е само защото и аз съм засегнат, защото от край време съм някак свикнал с болестта — ето, сега то излиза наяве. Но щом като работите стоят така, мога да се смятам за щастлив, че дойдох тук горе и ме прегледаха; ти наистина няма за какво да се упрекваш. Нали и ти чу: ако бях продължил да карам така долу в равнината, може би на бърза ръка целият ми бял дроб щеше да отиде по дяволите.