Призракът се усмихна щастливо.
— Недоволен.
Сфинксът вдигна грамадната си лапа и я постави бавно на земята. Трепна, щом най-необикновеното чувство — болка — се стрелна нагоре по крака му. Не го бяха ранявали от три века. Всяка рана щеше да се изцери, порязванията и натъртванията щяха да изчезнат бързо, но споменът за наранената му гордост никога нямаше да го напусне.
Той беше надвит. От един човек.
Сфинксът изпъна тънката си шия и вдиша дълбоко. Дългият му черен раздвоен език се подаде измежду човешките устни и затрепка, вкусвайки въздуха. Ето я: следа, съвсем лек намек за човек. Но тази сграда нямаше покрив и бе открита за стихиите, непрестанно брулена от морските ветрове, така че следата бе съвсем слаба. Човешката жена се бе намирала тук. Създанието отиде тихо до един прозорец. Точно тук, само че не много скоро. Раздвоеният език близна тухлите. Беше опирала на това място ръката си. Главата му се завъртя към големия отвор в стената. А после жената бе излязла в нощта.
Красивото човешко лице на сфинкса се намръщи. Той прибра опърпаните орлови криле плътно към тялото си и се измъкна от съборената къща навън в хладната нощ.
Не можеше да усети аурата на жената. Нито пък да надуши плътта й.
Въпреки това Вълшебницата трябваше да е на острова; нямаше как да избяга. Сфинксът бе видял нереидите във водата и бе усетил рибешката миризма на Морския старец да витае във въздуха. Бе забелязал Богинята-врана, кацнала на върха на фара като зловещ ветропоказател, но макар че я повика на няколко езика, включително на изчезналия език на Дану Талис, създанието не отговори. Това не обезпокои сфинкса; някои Потомци, като самия него, предпочитаха нощта, а други излизаха по светло. Богинята-врана вероятно спеше.
Въпреки огромното си тяло, той се спусна пъргаво към пристана, тракайки с нокти по камъните. И тук улови съвсем слаб дъх на човек, мирис на сол и месо.
А после я видя.
Движение, сянка, намек за дълга коса и диплеща се рокля.
С ужасяващ крясък на триумф, сфинксът се втурна след жената. Този път нямаше да му се изплъзне.
От високия си наблюдателен пост Пернел гледаше как сфинксът тича подир призрака на отдавна мъртвата жена на надзирателя.
Пред нея в нощта изплуваха съвсем слабите очертания на лицето на Де Аяла, малко повече от блещукащо раздвижване във въздуха.
— Призраците на Алкатраз са на мястото си. Ще отведат сфинкса към далечния край на острова и ще го задържат там до разсъмване. Сега почивай, мадам; поспи, ако можеш. Кой знае какво ще ни донесе утрото?
Глава 50
— Къде ни караш? — попита меко Никола. — Защо напуснахме главния път?
— Проблем — рече кратко Паламед. Наклони огледалото за задно виждане, за да погледне към задната седалка на таксито.
Единствено Алхимика не спеше. Близнаците бяха клюмнали напред, държани от коланите си, а Гилгамеш се бе свил на пода, потрепваше и мънкаше нещо на шумерски. Никола погледна в тъмнокафявите очи на Сарацинския рицар в огледалото.
— Разбрах, че нещо не е наред, когато движението стана прекалено натоварено — продължи рицарят. — После помислих, че може да е станала катастрофа. — Колата правеше наглед произволни завои по тесни междуградски пътища и клонките на буйни зелени живи плетове шибаха страните й. — Всички главни пътища са блокирани; полицията претърсва всяка кола.
— Дий — прошепна Фламел. Откопча колана си и се премести на седалката точно зад шофьора, като се обърна, за да гледа през стъклената преграда към рицаря. — Трябва да стигнем до Стоунхендж — каза той. — Това е единственият начин да напуснем страната.
— Има и други лей-портали. Мога да ви откарам до Холихед в Уелс и да хванете ферибота за Ирландия. Нюгрейндж51 още действа — предложи Паламед.
— Никой не знае накъде води Нюгрейндж — рече твърдо Никола. — А лей-линията в Солсбъри ще ме отведе малко на север от Сан Франциско.
Рицарят сви по един път с табела „Частна собственост“ и спря пред дървена порта от пет пръта. Остави двигателя запален, излезе от колата и отлости портата. Фламел се присъедини към него и двамата заедно я отвориха. Един изровен коловоз водеше към разнебитена дървена плевня.
— Познавам собственика — каза кратко Паламед. — Ще се скрием тук, докато нещата утихнат.
Фламел посегна и го хвана за ръката. Разнесе се внезапен аромат на карамфил и Алхимика дръпна пръстите си, когато плътта на рицаря стана твърда и метална.
— Трябва да стигнем до Стоунхендж. — Фламел посочи към пътя, по който бяха дошли. — Не може да сме на повече от няколко километра.
— Достатъчно близо сме — съгласи се Паламед. — Защо толкова бързаш, Алхимико?