— Сянката ли? — прошепна Били, като се приведе да погледне екрана. — Това ли е Девата-воин? — Не изглеждаше впечатлен. — Мислех, че ще е по-висока.
— Всички така мислят — рече Макиавели. — Това обикновено им е първата грешка.
Зад тъндърбърда засвириха клаксони, щом светофарът се смени, и някой подвикна.
Макиавели хвърли любопитен поглед към американския безсмъртен, чудейки се как ли ще реагира. Но Били Хлапето бе укротил прочутия си буен нрав още преди десетилетия. Той вдигна ръка и махна извинително във въздуха, после потегли.
— Е, след като Сянката е вън от играта, предполагам, че това прави задачата ни доста по-лесна.
— Значително — съгласи се Макиавели. — Таях смътни подозрения, че по някакъв начин ще се появи на Алкатраз и ще развали купона.
— Е, сега това няма да се случи — усмихна се Били, а после стана сериозен. — Под седалката си ще намериш плик. В него има разпечатка на имейл, който получих вчера следобед от „Енох Ентърпрайзис“ и с който ни се дава разрешение да отидем на Алкатраз. В момента компанията на Дий притежава острова. Вътре ще намериш също и снимка, която пристигна като приложение на един анонимен имейл тази сутрин. На мен не ми говори нищо.
Макиавели извади двата листа от плика. На бланката с логото на „Енох Ентърпрайзис“ бе напечатан дълъг и официален на вид документ, с който на приносителя се даваше разрешение да отиде на острова и да проведе „исторически изследвания“. Беше подписан от Джон Дий, доктор по философия. Вторият лист представляваше цветна снимка с висока резолюция на рисунките по стените на египетска пирамида.
— Знаеш ли какво означава? — попита Били.
Макиавели обърна листа настрани.
— Това е снимано в пирамидата на Унис, който е царувал в Египет преди повече от четири хиляди години — каза той бавно. Идеално оформеният му нокът проследи една редица от йероглифи. — Тези надписи по-рано се наричаха „Текстове от пирамидите“; днес ги наричаме „Книгата на мъртвите“. — Италианецът потупа с пръст по снимката и се изсмя тихо. — Убеден съм, че това е словесната формула за събуждането на всички същества, спящи на острова. — Той пъхна листовете обратно в плика и погледна към по-младия мъж. — Да вървим на Алкатраз. Време е да убием Пернел Фламел.
Глава 61
Доктор Джон Дий разгледа визитната картичка в ръцете си. Беше невероятно красива, сребърното мастило изпъкваше върху дебелата, ръчно изработена текстилна хартия. Той я обърна; върху картичката нямаше име, само стилизирано изображение на елен с огромни рога, оградено в двоен кръг. Дий се приведе напред и натисна бутона на интеркома.
— Пуснете господина да влезе; ще се срещна с него веднага.
Вратата на кабинета му се отвори почти моментално и се появи един нервен на вид секретар, който въведе в стаята висок мъж с остри черти на лицето.
— Г-н Хънтър54, сър.
— Не ме свързвайте с никого — отсече Дий. — Не искам да ме безпокоят, при каквито и да било обстоятелства.
— Да, сър. Това ли е всичко?
— Това е. Кажи на хората, че вече могат да се прибират вкъщи. — Дий бе настоял всички да останат дълго след нормалното работно време.
— Да, сър. Благодаря ви, сър. Утре ще бъдете ли тук?
Погледът на Дий накара секретаря бързо да се изниже. Магьосника знаеше, че целият офис е на тръни заради неочакваната му поява. Из сградата летяха слухове, че щял да затваря лондонския клон на „Енох Ентърпрайзис“. Макар че вече бе станало десет часа вечерта, никой не се оплака, задето стои до късно.
— Седнете, г-н Хънтър. — Дий посочи към ниския стол от метал и кожа пред себе си. Той самият остана седнал зад бюрото от полиран черен мрамор, като наблюдаваше внимателно новодошлия. В него имаше нещо нередно, реши Магьосника. Чертите на лицето му бяха неправилни; очите му бяха разположени твърде високо, всяко от тях бе с различен цвят, а устата му се намираше прекалено ниско и бе твърде широка. Като че ли лицето бе създадено от някой, който дълго време не е виждал хора. Мъжът бе облечен в бледосин раиран костюм, но панталоните му бяха малко по-къси от нормалното и над черните му чорапи се мяркаше бяла плът. Затова пък ръкавите на сакото свършваха под кокалчетата на дланите му. Обувките му бяха мръсни, покрити с дебел слой кал.
Хънтър се сгъна в стола — движенията му бяха недодялани и сковани, сякаш не бе съвсем сигурен какво да прави с ръцете и краката си.
Дий докосна с пръсти Екскалибур, който беше закрепен под бюрото му. Освен това знаеше и дузина аурални магии, всяка от които можеше да претовари нечия аура и да я накара да пламне. После единственият проблем щеше да е почистването на пепелта от килима. Столът вероятно щеше да се стопи.