Почти от половин хилядолетие Макиавели не бе допускал някой да му стане близък. Беше малко над тридесетте, когато се ожени за Мариета Корсини през 1502-а, и през следващите двадесет и пет години им се родиха шест деца. Но когато стана безсмъртен, бе принуден да „умре“, за да скрие истината, че никога няма да остарее. Тъмният древен, който го бе дарил с безсмъртие, му каза, че тази хитрост е необходима. Да остави Мариета и децата, беше едно от най-трудните неща, които бе правил някога, но той продължи да ги наглежда през остатъка от живота им. Беше ги гледал как остаряват, поболяват се и умират: това беше тъмната страна на дара на безсмъртието. Когато Мариета най-сетне умря, той се появи на погребението й дегизиран, а по-късно посети гроба й посред нощ, за да й отдаде последна почит и да положи клетва, че вечно ще зачита брачните им обети и никога няма да се ожени повторно. Беше спазил това обещание.
Макиавели закрачи по облицования с дървена ламперия коридор и притисна длан върху бронзовия бюст на Чезаре Борджия, който стоеше на една кръгла масичка.
— Dell’arte della guerra16 — произнесе той и гласът му отекна в празния коридор.
Чу се изщракване и част от стената се плъзна назад, разкривайки личния кабинет на Николо. Когато той влезе вътре, вратата се затвори със съскане и в ниши по стените засияха лампи. Във всяка къща, където бе живял, Макиавели бе имал такава стая — лично, тайно кътче. Това беше неговото владение. По време на съвместния му живот с Мариета, тя нямаше достъп до личните му стаи в никоя от къщите, а през последвалите векове дори Дагон никога не бе пристъпвал там. Някога до тези стаи се стигаше по таен проход, защитен с капани с шипове и остриета, а по-късно — от множество ключалки със сложни ръчно изработени ключове. Сега, през двадесет и първи век, помещението имаше бомбоустойчива обшивка и в него се влизаше с отпечатък от дланта и гласов модел.
Стаята представляваше идеален звукоизолиран куб. Нямаше прозорци, а две от стените бяха покрити с книги, събрани от Макиавели през вековете. Томчета, подвързани с кожа, стояха редом с такива, подвързани с прашен плат. Пожълтели пергаменти бяха наредени един до друг. Свитъци и подшити кожени листове лежаха до яркооцветени съвременни издания с меки корици. И всички тези книги, по един или друг начин, бяха свързани с Древните. Макиавели разсеяно намести една акадска плочка17 на четири хиляди години, избутвайки я назад върху разпечатка на интернет сайт за митологии.
Докато Фламел бе обсебен от идеята да попречи на Тъмните древни да се върнат на този свят, а Дий бе също толкова решен да върне света на неговите господари, Макиавели се бе съсредоточил върху откриването на истината зад загадъчните владетели на древната земя. Един от уроците, които бе усвоил в двора на Медичите, гласеше, че знанието е сила, затова той твърдо бе решил да разкрие тайните на Древните.
Цялата отсрещна стена бе покрита с компютърни екрани. Макиавели натисна един бутон и всички те светнаха. Всеки показваше различен образ. Това бяха избрани гледки от Париж и от дузина други световни столици, а четири екрана предаваха на живо национални и международни новини от целия свят. Един екран, по-голям от останалите, показваше движещ се зърнист сив образ. Макиавели седна в кожено кресло с висока облегалка и се втренчи в екрана, като се мъчеше да разбере какво вижда.
Това беше картина, предавана на живо от колата, която следеше Дий.
Макиавели пренебрегна черната лимузина в центъра на екрана и се съсредоточи върху улиците. Къде отиваше Дий?
Магьосника му беше казал, че се насочва към летището, където частният му самолет се презареждаше с гориво. Щял да отлети до Англия и да поднови издирването на Алхимика.
Крайчетата на устните на Макиавели се извиха в усмивка. Дий явно не отиваше към летището; насочваше се обратно към града. Инстинктите на италианеца не го бяха подвели: Магьосника бе замислил нещо.
Като държеше екрана под око, Макиавели отвори лаптопа си, включи го и прокара показалец по вградения четец на пръстови отпечатъци. Системата се зареди. Ако италианецът бе използвал някой друг пръст, хард дискът щеше да бъде изтрит от унищожителен вирус.
Той набързо прегледа зашифрованите имейли, пристигащи от лондонските му агенти и шпиони. Тънките му устни отново се извиха в иронична усмивка; новините не бяха добри. Въпреки всичко, което бе сторил Дий, Фламел и близнаците бяха изчезнали, а тримата Закачулени, които Магьосника бе пратил подире им, бяха открити в някаква странична уличка близо до гарата. Всички се намираха в дълбока кома и италианецът подозираше, че ще изминат 366 дни, преди те да се събудят. Изглежда, английският доктор за пореден път беше подценил Алхимика.