— Да — каза Софи със стеснителна усмивка, — срещнахме ги всичките. Но никой от тях не е известен, колкото теб.
Уилям Шекспир се замисли за миг върху това, после кимна.
— Сигурен съм, че Макиавели и определено Дий биха възразили. Но, да, права си, разбира се. Никой от тях няма моята… — той направи пауза — … творческа биография. Моето дело е оцеляло и процъфтяло, докато техните не са чак толкова популярни.
— А ти наистина ли си служил на Дий? — попита изведнъж Джош, като осъзна, че му се отваря възможност да получи някои отговори.
Усмивката на Шекспир помръкна.
— Прекарах двадесет години в негова служба.
— Защо? — попита Джош.
— Виждал ли си го някога? — отвърна Шекспир.
Джош кимна.
— Тогава знаеш, че Дий е най-опасният от всички врагове: той наистина вярва, че онова, което върши, е правилно.
— И Паламед каза същото — промърмори Джош.
— Истина е. Дий е лъжец, но аз постепенно осъзнах, че той вярва в лъжите, които разправя. Защото иска да вярва, има нужда да вярва.
Дъжд запръска над автомобилното гробище, барабанейки по смачканите коли.
— Но прав ли е? — попита бързо Джош и се приведе, щом големи капки дъжд заудряха по стената на металната барака. Посегна и сграбчи ръката на Шекспир. Аурата му моментално пламна в яркооранжево, а тялото на мъжа бе обвито в бледожълто сияние. Ароматите на портокал и лимон се смесиха и резултатът щеше да е приятен, ако не бе омърсен от вонята на немитото тяло на Барда.
Дий, по-млад, без бръчки по лицето, с черни коса и брада, се взираше в огромен кристал, а до него стоеше Уилям Шекспир.
Образи в кристала…
Тучни зелени поля…
Овощни градини, натежали от плод…
Морета, гъмжащи от риба…
— Чакай… ти мислиш, че Дий трябва да върне Древните на този свят?
Уилям Шекспир тръгна към стълбите.
— Да — каза той, без да се обръща. — Моите собствени проучвания ме карат да вярвам, че може би това е правилното решение.
— Защо? — попитаха близнаците.
Барда се завъртя към тях.
— Повечето Древни са изоставили този свят. Потомците им от Следващото поколение си играят с човеците и използват света едновременно като площадка за игра и бойно поле, но най-опасни от всички сме ние, хората. Ние унищожаваме този свят. Смятам, че Тъмните древни трябва да се върнат, за да ни попречат да унищожим земята.
Зашеметени, близнаците се спогледаха вече съвсем объркани. Джош заговори пръв.
— Но Никола каза, че Тъмните древни искат хората за храна.
— Някои, да. Но не всички Древни ядат плът; някои се хранят със спомени и чувства. Това изглежда малка цена за рай без глад, без болести.
— За какво са ни Тъмните древни? — попита Софи. — Ако се съберат Алхимика, Дий и другите като тях, със сигурност ще имат достатъчно сили и знания, за да спасят света?
— Не мисля така.
— Но Дий е могъщ… — започна Джош.
— Не ме питай нищо за Дий; не мога да ти отговоря.
— Ти си прекарал с него двадесет години; трябва да го познаваш по-добре от всеки друг на този свят — възрази Софи.
— Никой не познава истински Магьосника. Аз го обичах като баща, като по-голям брат. Той олицетворяваше всичко, на което се възхищавах, всичко, което исках да бъда. — Една-единствена сълза се появи внезапно под дебелите очила на безсмъртния и се търкулна по бузата му. — А после той ме предаде и уби сина ми.
Глава 15
В катакомбите дълбоко под Париж доктор Джон Дий придирчиво изтупа прахта от ръкава на костюма си, подръпна маншетите си и оправи папийонката си. Щракна с пръсти и пред него разцъфтя сярножълто кълбо, което се полюшваше на височината на главата му. То издаваше миризма на развалени яйца, която обаче бе станала толкова привична за Дий, че той дори не я усещаше. Мръсножълта светлина окъпа две извити колони от полирана кост, които бяха оформени така, че да наподобяват рамка на врата. Зад отвора цареше пълен мрак.
Дий пристъпи в подземната зала, за да се изправи пред един замръзнал бог.
През дългия си живот Магьосника бе виждал много чудеса. Беше започнал да приема необикновеното за обикновено, странното и причудливото за банално. Дий бе виждал как оживяват легендите от „Хиляда и една нощ“, беше се сражавал с чудовища от гръцките и вавилонските митове, бе пътувал през царства, които хората смятаха за измислици, създадени от пътешествениците Марко Поло и Ибн Батута. Знаеше, че митовете на келтите и римляните, галите и монголите, русите, викингите и дори маите са нещо повече от приказки — опират се на факти. Боговете на Гърция и Египет, духовете на американските равнини, тотемите от джунглите и японските мио-о20 някога бяха живели в действителност. Сега ги помнеха само като части от митове и откъслеци от легенди, но Джон Дий знаеше, че едно време те са крачили по земята. Те принадлежаха към расата на Древните, която бе управлявала света в продължение на хилядолетия.