Тогава внезапно екраните премигнаха и тримата откриха, че гледат право в Пернел Фламел.
Глава 19
Даже и да го нямаше Де Аяла, за да я води, ароматът на мента щеше да привлече Пернел в дълбините на затвора. Ясен и чист, той поглъщаше вонята на разруха в сградата и неизменния дъх на сол. Сега в Алкатраз се усещаше и друга миризма: животинската смрад на твърде много същества, струпани на едно място.
Де Аяла спря пред входа на една килия и се плъзна настрани, разкривайки огромна, изящно изплетена кръгла паяжина, която препречваше отвора. Тя искреше от трептящи водни капчици. Тук ароматът на мента бе по-силен.
— Никола? — прошепна озадачена Пернел. Това беше характерният, възхитително познат мирис на аурата на съпруга ѝ… но какво правеше тук? Тя се опита да надзърне зад паяжината в килията. — Никола? — прошепна тя още веднъж.
Изведнъж всяка отделна капчица върху нишките затрептя и се сля с останалите. Паяжината за кратко стана отразяваща и на Пернел й се стори, че гледа в голямо огледало. После то помръкна, разкривайки сложната шарка отдолу. Пропукваща зелена енергия се изви по всяка ефирна нишка и тя отчетливо чу гласа на Никола: „Тя винаги е казвала, че в тази гривна има малка частица от нея“, а миг по-късно паяжината засия отново и от полумрака изникнаха три смаяни лица, взиращи се в нея.
— Никола! — Гласът на Пернел прозвуча като дрезгав шепот. Тя положи големи усилия да попречи на аурата си да запламти. Това бе невъзможно — но в края на краищата такъв бе светът, в който живееше. Вълшебницата инстинктивно разбра, че това е форма на ясновидство, която използва течността върху паяжината като зрителен източник… и също така разбра, че съпругът й не би трябвало да е способен на подобно нещо; той никога не бе изучавал това изкуство. Но Никола постоянно я изненадваше, дори и след повече от шестстотин години брак. — Никола — прошепна тя. — Това си ти!
— Пернел! О, Пернел!
От радостта в гласа на Никола й секна дъхът. Вълшебницата премигна, за да спре сълзите си, а после се втренчи в своя съпруг, като го оглеждаше критично. Бръчките на челото му бяха станали по-дълбоки, а около очите и носа му се бяха появили нови, имаше тъмни кръгове, а косата му бе посребряла, но това нямаше значение: той беше жив. Тя усети как нещо в нея потрепери и се отпусна. Сфинксът я бе измъчвал с думите, че Никола е обречен; Мориган бе казала, че Нидхьог е на свобода в Париж. Пернел почти се страхуваше да си помисли за Никола и какво може да му се е случило. Но ето че той стоеше пред нея: изглеждаше със сигурност по-стар и определено уморен; но съвсем жив!
Момчето, Джош, също бе там, точно зад Никола. То също имаше уморен вид. Челото му бе оцапано, а косата — разрошена, но иначе изглеждаше добре. Не се виждаше и следа от Софи. А къде беше Скатах? Пернел запази безизразно изражение и премести поглед към мъжа, седнал до съпруга й. Струваше й се смътно познат.
— Липсваше ми — каза Никола. Вдигна дясната си ръка с разперени пръсти. На другия край на света Пернел несъзнателно повтори жеста и доближи пръстите си към неговите. Внимаваше да не докосне паяжината, защото знаеше, че това може да прекъсне връзката.
— Невредима ли си? — Гласът на Никола бе малко по-силен от шепот и образът му трептеше от люлеенето на паяжината, предизвикано от вятъра, който духаше от отворената врата в другия край на коридора.
— Невредима съм и се чувствам добре — каза тя.
— Бързо, Пери, нямаме много време. Къде си?
— Недалеч от дома; на Алкатраз съм. А ти?
— Опасявам се, че аз съм по-далеч. В Лондон.
— Лондон! Мориган ми каза, че си в Париж.
Никола се усмихна.
— А, това беше вчера; днес сме в Лондон, но не задълго, ако зависи от мен. Можеш ли да напуснеш острова?
— За съжаление, не. — Тя се усмихна тъжно. — Този остров е собственост на Дий. В коридорите на затвора обикаля сфинкс, килиите са пълни с чудовища, а морето се охранява от нереиди.
— Пази се: ще дойда да те взема — каза твърдо Никола. Пернел кимна. Изобщо не се съмняваше, че Алхимика ще се опита да стигне до нея; дали щеше да пристигне навреме обаче, бе друг въпрос.
— Знам. — Двамата бяха живели заедно толкова дълго, а през по-голямата част от последния век — в такова относително удобство и неизвестност, и имаха толкова малко контакти с Древните и Потомците, че тя понякога забравяше, че знанията му са всеобхватни. — Имаш ли план?
— В Париж прибрах нашата стара карта с лей-линиите на света — каза той с палава искрица в очите. — Някъде в равнината Солсбъри25 има една линия, която ще ни отведе право на връх Тамалпайс. Ще тръгнем натам, след като… — Той се поколеба.