Дий прочисти гърлото си и отлепи чело от прозореца, изписа върху лицето си лукава усмивка и се обърна пак към тъмната вътрешност на колата.
— Не знаех, че имате досие за мен.
Кожата на седалката изскърца, когато Бастет промени позата си.
— Имаме досиета на всички безсмъртни и смъртни човеци, които се намират на наша служба. А твоето е по-голямо от всички останали, взети заедно.
— Поласкан съм.
— Няма за какво. Както казах, то е низ от провали.
— Разочарован съм, че гледаш на него по този начин — рече меко Дий. — За щастие, не отговарям пред теб, а пред по-висша инстанция — добави той, без да сваля усмивката от лицето си.
Бастет изфуча като котка, която са хванали за опашката.
— Но стига толкова любезности — продължи Магьосника, като потри енергично ръце. — Какво те води в Лондон? Мислех, че след нашето приключение в Мил Вали си се върнала в имението си в Бел Еър.
— По-рано днес с мен се свърза някой от миналото ми. — Гласът на Тъмната древна представляваше ниско, гневно бучене. — Някой, когото смятах за отдавна мъртъв; някой, с когото изобщо не исках да разговарям отново.
— Не съм сигурен какво общо има това с мен… — започна Магьосника.
— Беше Марс Ултор.
Дий се изпъна. Сега, когато очите му вече бяха свикнали със сумрака, той можеше смътно да различи черния силует на котешката глава на Бастет върху по-светлия правоъгълник на прозореца.
— Свърза се с мен за първи път от векове насам. Искаше да ти помогна.
Дий кимна. Когато по-рано напусна катакомбите, Древния още не бе отговорил на предложението му да върне близнаците в Париж и да принуди Софи да вдигне проклятието.
Изшумоля плат и котешката миризма на богинята се усили.
— Вярно ли е? — попита тя, приведена толкова близо до Дий, че той се отдръпна от зловонния й дъх и се извърна, премигвайки с насълзени очи.
— Кое… — Той се закашля. — Кое дали е вярно?
— Можеш ли да го освободиш? Вещицата го прокле и няма да вдигне проклятието си.
Една от причините английският магьосник да оцелее в смъртоносния двор на кралица Елизабет и през следващите векове бе, че той никога не обещаваше нещо, което не може да изпълни, и не изричаше заплаха, която няма намерение да осъществи. Макар че в купето на колата бе тъмно, той знаеше, че това е без значение за коткоглавата Древна. Тя можеше с лекота да вижда в мрака.
— Вещицата прехвърли всичкото си знание и умения в момичето, Софи, което вече знаем, че е от легендарните близнаци. Самата Софи призна, че знае как да премахне магията, но когато Марс поиска — помоли я — да го направи, тя отказа. Аз само трябва да й дам добра причина да не откаже следващия път. — Жестоките устни на Дий се извиха в усмивка. — Мога да бъда страшно убедителен.
Тъмната древна изсумтя.
— Май не се радваш много на това. Бих помислил, че ще си възхитена от възможността някой като Марс да се върне в редиците ви.
Древната се изсмя противно.
— Ти не знаеш нищо за Марс Ултор — Отмъстителя, нали?
Магьосника се забави малко, преди да отговори.
— Знам някои от митовете — призна той.
— Някога той бе герой; после се превърна в чудовище — рече бавно Бастет. — Природна стихия, неукротима, непредсказуема и невероятно смъртоносна.
— Изглежда, не го харесваш много.
— Да го харесвам? — повтори Бастет. — Аз го обичам. И точно защото го обичам, не искам да тръгне отново по света.
Объркан, Дий поклати глава.
— Аз бих си помислил, че ще се нуждаем от Марс в наближаващата битка.
— Неговият гняв вероятно ще опустоши този свят и всички съседни царства… а тогава или някой човешки герой, или някой воин Древен ще бъде принуден да го унищожи напълно. А докато е в катакомбите, поне знам къде се намира и знам, че е в безопасност.
Дий се опита да открие някакъв смисъл в чутото.
— Как можеш да твърдиш, че го обичаш, и въпреки това да искаш да е обречен на тази жива смърт?
По-скоро усети, отколкото чу свистенето на нокти, които профучаха във въздуха пред лицето му. Те пробиха с пукот кожената седалка и се разнесе съскане. Когато Древната заговори, гласът й трепереше от чувства.
— През вековете човешките народи са наричали Марс с много имена. Аз го наричам Хор27… и той е малкото ми братче.
Зашеметен, Дий се облегна в седалката.
— Но тогава защо Вещицата го е проклела? — попита той. — Ти намекваш, че това проклятие всъщност го предпазва.
— Защото тя го обичаше повече и от мен. Вещицата от Ен-дор е негова жена.
Глава 22
Байтал.
Вълшебницата заотстъпва от съществото, което бе минало през паяжината. То явно бе спало в килията отзад. В последния миг преди появата му тя бе зърнала смътно движение, но не бе достатъчно бърза, за да избегне замахналите лапи. Един нащърбен нокът бе раздрал плътта й и сега рамото и ръката й пареха като изгорени. Пернел знаеше, че трябва час по-скоро да излезе отново на слънце и да промие раната. Побиваха я тръпки от мисълта що за гадости може да има под ноктите на байтала.