— Силата ти няма да изтрае дълго. Ще я изсмуча.
— Ще се опиташ — каза Пернел тихо, почти нежно. — Но за да го направиш, трябва да се съсредоточиш върху мен. А аз поне винаги съм намирала, че е много трудно да се съсредоточа, когато е студено. — Тя пак се усмихна.
— Аурата ти ще отслабне. — Острите като игли зъби на сфинкса започнаха да тракат. По стената се образуваше тънка ледена кора.
— Вярно е. Разполагам с минута, а може би и по-малко, преди аурата ми да отслабне до нормалното си ниво. Но това време ми е достатъчно.
— Достатъчно? — Създанието потрепери. Вече гърдите и краката му бяха покрити със скреж, бледите му бузи бяха почервенели, а устните му — посинели.
— Достатъчно, за да направя това!
Снежната топка вече беше с размерите на голяма тиква. Сфинксът замахна към нея с огромната си лъвска лапа и разсече замръзналите кристали. Когато дръпна лапата си обратно, кожата и ноктите му бяха изгорени до черно от силния студ.
— На тази магия ме научи един шаман от Алеутските острови28 — рече Пернел, като тръгна към сфинкса.
— Създанието веднага се опита да отстъпи, но подът бе хлъзгав, покрит с пукащ лед, така че краката му загубиха опора и то се сгромоляса на земята. — Алеутите са майстори на снежната и ледената магия. Съществуват различни видове сняг — каза Вълшебницата. — Мек…
Меки като перце снежинки се надигнаха от въртящата се топка и се понесоха около сфинкса, като кацаха със съскане върху кожата му, парваха го и се стопяваха, в мига щом го докоснат.
— Твърд…
Остри и твърди като камък ледени късчета излетяха от топката и зажилиха ловешкото лице на сфинкса.
— Освен това има и виелици.
Топката избухна. Гъст сняг зашиба създанието и покри гърдите и лицето му. То се закашля, когато ледените кристали влязоха в устата му. Опита се да отстъпи, дращейки с лапи, но вече целият коридор бе покрит с лед. Надигна криле, но те бяха натежали от дебелия слой скреж и едва се движеха.
— И, разбира се, градушка…
Късчета лед колкото грахово зърно заудряха древното създание. Снежни топчета и парчета град отскачаха от въртящата се топка и пробиваха мънички дупки в крилете му.
С вой сфинксът се обърна и побягна.
Ледената буря го последва, парчетата град подскачаха и звънтяха по пода, разбиваха се в тавана, дрънчаха по металните врати на килиите. Двусантиметров леден слой покри целия коридор, металните пръти се чупеха от силния студ, тухлите се разпадаха на прах и големи части от тавана рухваха под тежестта на леда.
Сфинксът почти бе стигнал до края на коридора, когато таванът се срути върху него, затрупвайки го под тонове камък и метал. А после пукащият лед покри всичко, запечатвайки отломките под близо половин метър твърда като желязо ледена покривка.
Пернел се олюля и аурата й угасна.
— Браво, мадам — прошепна призракът Хуан Мануел де Аяла, изниквайки от сумрака.
Вълшебницата се подпря на стената, дишайки тежко. Трепереше от изтощение, ставите я боляха, а мускулите й се бяха схванали от положените усилия.
— Уби ли го?
— Едва ли — каза уморено Пернел. — Забавих го, раздразних го, уплаших го. Опасявам се, че е нужно нещо повече от това, за да убиеш сфинкс. — Тя се обърна и бавно се изкачи по стълбите, като се подпираше на стената.
— Снегът и ледът бяха впечатляващи — каза Де Аяла, като се плъзгаше заднишком по стълбите, за да може да се възхищава на плътната преграда от лед в края на коридора.
— Щях да опитам нещо друго, но по някаква причина имах видение на две жени-воини, запечатани в лед; приличаха на валкирии…
— Спомен? — предположи Де Аяла.
— Не и мой, във всеки случай — прошепна Пернел, после въздъхна облекчено, щом излезе под прелестното утринно слънце. Използвайки последните остатъци от аурата си, тя почисти своите рани, като прокара пръсти по тях. После затвори очи и вдигна лице към светлината. — Мисля, че бяха спомените на Софи — каза тя с почуда. После млъкна, щом една внезапна мисъл я смрази. — Валкириите и Нидхьог отново са излезли по света — рече изненадано Вълшебницата. Инстинктивно се обърна на изток и отвори очи. Какво ставаше с Никола и децата? В колко голяма опасност се намираха?
Глава 24
— Алхимико — извика отчаяно Паламед, — ти погуби всички ни!
Фламел седеше прегърбен пред унищожените екрани. Кожата му бе с цвят на пожълтял пергамент, около очите му имаше нови бръчки, а тези по челото му бяха станали по-дълбоки. Когато се обърна да погледне Сарацинския рицар, очите му бяха изцъклени и нефокусирани, а бялото им имаше зеленикав оттенък.