Фламел се спусна по стълбите и изчака близнаците да се присъединят към него в хладния нощен въздух отвън, преди да отговори. Той погледна към Джош.
— А ти как мислиш? Да останем и да се бием, или да бягаме?
Джош го погледна смаяно.
— Питаш мен? Защо?
— Ти си нашият тактик, вдъхновен от самия Марс. Ако някой знае какво да прави в битка, това си ти. И както ми напомни Пернел, вие сте легендарните близнаци и сте наистина могъщи. Така че, кажи ми, Джош, какво да правим?
Джош тъкмо щеше да възрази, че няма никаква представа… но още докато клатеше глава, изведнъж разбра отговора.
— След като не съм наясно какво идва срещу нас, не мога да кажа. — Той се огледа. — От една страна, се намираме на сигурно място, в умно проектирана и защитена с капани крепост. Знаем, че около замъка има предпазна зона и че къщите там се обитават от същества, верни на рицаря. Сигурен съм, че Шекспир и Паламед разполагат и с други средства за отбрана. Но ако останем да се бием, ще се окажем заседнали тук и тъй като това е страната на Дий, той ще има време да докара подкрепления и да ни приклещи напълно. — Погледна към сестра си. — Аз казвам да бягаме. Когато се бием, трябва да е при наши условия.
— Добре казано. — Алхимика кимна. — Съгласен съм. Сега ще избягаме, за да можем да се бием друг ден.
Паламед се появи от мрака, носейки със себе си аромат на карамфил. Вече бе напълно преобразен в Сарацинския рицар, който някога се бе сражавал редом с крал Артур. От главата до петите го покриваше гладка черна метална броня, облечена върху черна ризница. Качулка от метални брънки предпазваше главата и врата му и се спускаше по раменете. Над нея имаше гладък метален шлем с дълъг предпазител за носа. На кръста му висеше закривен шамшир29, а на гърба му бе привързан широк двуостър меч.
Мъжът и без това си беше едър, а в бронята изглеждаше направо чудовищен. Преди да успее да заговори, се появи забързан Шекспир, следван от пет от червенооките кучета.
— Колко зле са нещата? — попита Паламед.
— Доста зле — промърмори Шекспир. — Преди малко няколко души — предимно безсмъртни и няколко човеци — ловци на глави — навлязоха в улиците, охранявани от ларвите и лемурите. Не стигнаха далеч. — Аурата на Шекспир пропукваше в мътно жълто и във въздуха се усещаше миризмата на лимон. Върху оцапания работен комбинезон на безсмъртния се образува комплект съвременна полицейска броня. Той държеше хлабаво в лявата си ръка боздуган с верига, а покритата с шипове глава на боздугана се влачеше в калта. Едно от кучетата я облиза с раздвоения си език. — Ларвите и лемурите са първата ни отбранителна линия — продължи той, местейки поглед от Алхимика към близнаците. — Верни са, но не са твърде умни. А и щом се нахранят, ще заспят. Нападателите ще стигнат до стените преди полунощ.
— Замъкът ще издържи — рече уверено Паламед.
— Никой замък не е напълно непревземаем — рече простичко Джош, а после млъкна, щом от мрака изникна една огромна червеноока фигура. Всички се обърнаха да проследят погледа му. Това беше най-едрото куче. Козината му бе сплъстена от кал, а на гърба му, опасно близо до гръбнака, имаше дълбока порезна рана.
— Гавраил! — извика Шекспир.
Само за миг, между две крачки, кучето се преобрази. Мускулите му заиграха, кокалите запукаха и затрещяха и то се изправи на задните си крака, шията му се скъси, а чертите на лицето и линията на челюстта му се разместиха. Кучето се превърна в млад мъж със сиво-кафеникава коса, който имаше почти човешки вид. Лилаво-сини татуировки се виеха по бузите му, спускаха се по врата му и се разстилаха по голата му гръд. Беше бос и носеше само грубо изтъкани вълнени панталони в червено-черно каре. Кървавочервените му очи надничаха изпод криво подрязан бретон.
— Гавраил, ти си ранен — рече Барда.
— Драскотина — отвърна човекът-куче. — Нищо повече. А създанието, което ми направи това, никога вече няма да прави нищо. — Той говореше с напевен акцент, който Софи разпозна като уелски.
Едно по едно кучетата около Шекспир придобиха човешка форма.
— Вие Торк Алта ли сте? — попита Джош, като си спомни създанията, пазили Царството на сенките на Хеката.
— Те са ни роднини — рече Гавраил. — Ние сме Торк Мадра.
— Хрътките на Гавраил30 — рече Софи, чиито очи проблясваха в сребърно.
Гавраил се обърна и погледна момичето, а раздвоеният му език се стрелна да опита въздуха, подобно на змийски.
— Отдавна не са ни наричали с това име. — Езикът се показа отново. — Но ти не си изцяло човек, нали, Софи Нюман? Ти си Лунната близначка и си твърде, твърде млада, за да носиш мъдростта на вековете в себе си. Вониш ми на онази противна Вещица от Ендор — рече той презрително и се извърна, а носът му потрепна с отвращение.
30
Огромни кучета на отвъдния свят. Произлизат от келтски мит, но са навлезли в християнството, където се смята, че са предвождани от архангел Гавраил — оттам идва и името им. — Б.пр.