— Да. — Макиавели се усмихна горчиво, докато си спомняше. — Само веднъж. Много отдавна: през 1669 година. Дий беше изгубил следите на семейство Фламел след Големия лондонски пожар и те бяха избягали на Европейския континент. Аз се намирах на почивка в Сицилия, когато съвсем случайно ги забелязах. Никола беше болен, повален от хранително натравяне, и аз уредих местният лекар да добави малко сънотворно към лекарството му. С цялата си надменност помислих, че мога да се справя първо с Пернел, а после да се заловя с Алхимика. — Италианецът вдигна лявата си ръка към светлината. Върху нея още личеше фина мрежа от белези, а по раменете и гърба му имаше и други. — Бихме се цял ден — нейното вълшебство срещу моята магия и алхимия… — Гласът му се провлачи и заглъхна.
— И какво стана? — попита накрая Били.
— Енергиите, които освободихме, предизвикаха изригване на вулкана Етна. Едва не загинах на острова в онзи ден.
Били Хлапето свали бинокъла, после обърна гръб на залива и приседна на една ниска каменна стена. Втренчи се в износените си каубойски ботуши; кожата бе оръфана и разкъсана, на места протрита почти до дупки. Беше време да си купи нови, но това означаваше да предприеме пътуване до един познат обущар в Ню Мексико, който все още изработваше ботуши и обувки по стария метод. Били имаше някои приятели в Албъкърки и Лас Крусес, други в Силвър Сити, където бе отраснал, и във Форт Съмнър, където го бе застрелял Пат Гарет.
— Бих могъл да събера банда — рече той бавно. Очакваше италианецът да възрази и бе изненадан, когато не чу нищо в отговор. — Ще бъде също като в старите времена. Познавам няколко безсмъртни, които са ни верни — някой и друг каубой, един испански конкистадор и двама велики воини на апахите. Може би, ако нападнем острова заедно…
— Идеята е добра, но така вероятно ще обречеш приятелите си на смърт — каза Макиавели. — Има и друг начин. — Линията пропука. — На острова има армия — армия от чудовища. Мисля, че вместо да нападаме Пернел, трябва просто да събудим дремещите зверове. Много от тях са спали омагьосан сън в продължение на месец или повече; ще бъдат гладни… и ще тръгнат да търсят най-близкото топлокръвно ястие: мадам Пернел.
Били Хлапето кимна, а после го прониза една мисъл.
— Хей, а ние няма ли също да сме на острова?
— Повярвай ми — рече Макиавели, — след като събудим спящата армия, няма да се мотаем наоколо. Е, ще се видим утре в дванадесет и половина по обяд местно време, когато каца самолетът ми. Ако всичко върви по план, Пернел няма да доживее до края на деня.
Глава 26
Доктор Джон Дий беше ужасен.
До него Бастет си пое рязко дъх и потрепери, и Дий осъзна, че тя също е уплашена. Това го ужаси още повече.
И по-рано Дий бе изпитвал страх и винаги го бе приемал с радост. Страхът го опазваше жив, караше го да бяга, когато другите оставаха, биеха се и умираха. Но това сега не бе обикновен ужас: беше нещо отвратително, което проникваше до костите, преобръщаше стомаха му, предизвикваше тръпки по тялото му и го обливаше в ледена пот. Хладната аналитична част на ума му разбираше, че това не е рационален страх; беше нещо по-силно, първично и древно — ужас, стаен дълбоко в лимбичната система34, най-старата част от човешкия мозък. Това бе първобитен страх.
През дългия си живот Дий се бе срещал с някои от най-отвратителните Древни — страховити създания, които не бяха дори смътно човекоподобни. Изследванията и пътешествията му го бяха отвеждали в някои от най-мрачните Сенкоцарства — места, където кошмарни създания се носеха в изумрудени небеса или ужасни твари с пипала се гърчеха в кървавочервени морета. Но никога не бе толкова уплашен. Черни петна танцуваха в периферното му зрение и той осъзна, че диша толкова учестено, че чак се задъхва. Отчаяно се опита да успокои дишането си и се съсредоточи върху причината за своя страх — създанието, крачещо по средата на празната улица в Северен Лондон.
Повечето улични лампи бяха тъмни, а тези, които светеха, обливаха фигурата в мъртвешко сияние, нашарвайки я с жълто-черни петна. Тя бе висока близо два метра и половина, имаше огромни ръце, а краката й завършваха с кози копита. От двете страни на черепа й стърчаха гигантски еленови рога с по шест разклонения, които добавяха още поне метър и половина към ръста й. Създанието бе увито в най-разнообразни кожи от отдавна измрели животни и на Дий му бе трудно да каже къде свършват те и къде започва косматото тяло. Върху лявото рамо на гиганта бе метната двуметрова тояга, направена от динозавърска челюст; по едната й страна минаваше редица остри зъби.