Той направи крачка към Алхимика и протегна дланта си с разперени пръсти. Може би, ако докоснеше Никола и задържеше ръка върху него, щеше най-сетне да получи някои отговори. Щеше да разбере истината за безсмъртния Никола Фламел.
Алхимика отстъпи от Джош. Макар че устните му още бяха извити в усмивка, момчето видя, че дланите му се свиват в юмруци, и долови съвсем лек намек за светлина, когато ноктите му позеленяха. Слаб дъх на мента се разнесе във въздуха, но бе кисел и горчив.
Още един трясък разтърси автомобилното гробище и портата завибрира в рамката си. Металът заскърца и застена, когато Дивия лов се хвърли напред, дращейки с нокти по стените. Джош се поколеба, разкъсван между желанията да предизвика сблъсък с Алхимика и да се справи с атаката. В главата му се появи нещо, което баща му му бе казал веднъж. Двамата се разхождаха по бреговете на река Тенеси и разговаряха за битката при Шайло от Гражданската война. „Винаги е по-добре да водиш битките си една по една, синко — бе казал той. — Така ще спечелиш повече“.
Джош се извърна. Трябваше да говори със Софи, да й каже какво е усетил, а после заедно да се изправят срещу Фламел. Втурна се към Паламед.
— Чакайте — извика той, — не стреляйте!
Но преди да успее да го спре, чу дълбокия глас на Сарацинския рицар, който отекна силно и ясно над гробището.
— Огън!
Стрелците по бойниците пуснаха стрелите си, които прорязаха със свистене и съскане въздуха и изчезнаха в нощта.
Джош прехапа устна. Трябваше да пазят мунициите си, но бе принуден да признае, че Сарацинския рицар разбираше от тактика. Първо стрелите, после копията, а мощните, но с малък обсег арбалети се пазеха за близък бой.
— Копия — извика Сарацинския рицар. — Хвърляй!
Хрътките на Гавраил метнаха дългите си копия с листовидни върхове надолу от стените.
Джош наклони глава и се вслуша, напрягайки усилените си сетива, но не долови никакъв звук откъм нападателите. Изглеждаше невероятно, но Дивия лов се движеше и биеше в пълна тишина.
— Трябва да вървим — каза настоятелно Фламел.
Джош не му обърна внимание. После чу как нокти и зъби дерат метала, разкъсват оградите, дращят по натрупаните коли.
— Стрели — извика Шекспир от друга част на стената. — Пускай!
Още един ужасяващ удар разтресе портата.
— Портата — изкрещя Джош с мощен и заповеден глас. — Ще минат през портата!
И Паламед, и Уилям Шекспир се обърнаха да го погледнат.
Кларент пламтеше в червено-черно в ръката му, когато момчето посочи.
— Съсредоточете се върху портата. Оттам ще се опитат да пробият.
Паламед поклати глава, но Барда моментално подкара намиращите се под негова команда Хрътки на Гавраил към портата.
Кларент засия в яркочервено и взе да потръпва в ръката му. Джош несъзнателно направи крачка напред, сякаш мечът го теглеше към врага.
— Още един удар — промърмори той.
Глава 29
— Още един удар — прошепна Дий.
Двамата с Бастет бяха стояли мълчаливо, гледайки как Дивия лов се хвърля срещу металните стени. За разлика от нормалните вълци, тези създания се движеха, без да лаят и да ръмжат; единственият звук, който издаваха, бе тракането на ноктите им по паважа. Повечето тичаха на четири крака, но някои и на два — приведени и изгърбени, — и Дий се зачуди дали това не е първоизточникът на легендата за върколаците. Кучетата, Хрътките на Гавраил, винаги бяха защитавали човеците; а вълците от Дивия лов винаги ги бяха преследвали.
Около стотина от по-пъргавите вълци бяха прехвърлили оградата и започнаха да се катерят по натрупаните коли. Тогава бранителите се появиха на бойниците. Засвистяха стрели, които се забиха в първата редица на нападателите, и в мига щом докоснеха вълците с човешки лица, създанията се променяха. Дий зърна първобитни хора, римски центуриони, монголски воини, неандерталци, пруски офицери и английски кръглоглави35… а после те се разпадаха на прах във въздуха.
— Кернунос си прахосва войската — рече кратко Бастет. Беше отстъпила в сенките и сега, увита в дългото си черно кожено палто, бе почти напълно невидима.
— Това е отвличане на вниманието — каза високо Магьосника, без да поглежда към Древната. Тя проговаряше за първи път, откакто архонтът я бе засрамил, и Дий почти усещаше яростта, лееща се от нея на бавни вълни. Магьосника се съмняваше, че някой — или нещо — някога е говорил по този начин на Древната и е останал жив. Освен това съзнаваше, че е станал свидетел на унижението ѝ; Бастет никога нямаше да забрави това. С ъгълчето на окото си видя как голямата котка се обърна и го погледна отвисоко.
35
Така са били наричани привържениците на парламента по време на Английската революция. — Б.пр.