— Тези, които се хвърлят срещу стената, са само за отвличане на вниманието — поясни той бързо. — Главната атака ще се състои при портата. — Замълча за малко, а после попита: — Предполагам, че нищо не може да нарани архонта?
Очите на Бастет се присвиха до цепки.
— Той е жив — изсъска тя. — Следователно може да умре.
— Мислех, че архонтите са само легенда — рече бързо Дий. Зачуди се какво точно знае коткоглавата богиня за създанието.
Древната помълча за момент, преди да отговори.
— На младини ме учеха, че в сърцевината на всяка легенда има зрънце истина — каза тя.
Дий откри, че му е трудно да си представи коткоглавата богиня като малка; внезапно го връхлетя абсурдният образ на пухкаво бяло котенце. Дали Бастет някога изобщо е била млада — или пък се е родила, или излюпила съвсем възрастна? Имаше толкова много неща, които би искал да знае. Очите му се присвиха, когато погледна през улицата към Кернунос. А сега се бе сблъскал с нова загадка: архонта. В продължение на няколко човешки живота Дий бе изучавал легендите на Древните. От време на време попадаше на фрагменти от истории за загадъчна раса, която управлявала земята в много далечното минало, дълго преди Великите древни да издигнат Дану Талис от морското дъно. Говореше се, че Древните са построили империите си върху останки от архонтската технология, дори завладели и се настанили в някои от градовете, изоставени от старата раса. Но как един от тях е задлъжнял към Древен? Със сигурност архонтите са били по-могъщи от дошлите след тях, нали? Древните и дори Потомците от Следващото поколение бяха безкрайно по-могъщи от човеците, появили се на този свят след тях.
Магьосника гледаше как архонтът надигна огромната си тояга и я стовари с ужасна сила върху здравата наглед метална порта. Оглушителен трясък отекна в нощта и нажежени до бяло искри се разлетяха във въздуха. Портата затрепери и заскърца, а когато Кернунос издърпа тоягата, тя отпра дълги ивици метал, които останаха да висят. Гигантското рогато създание пусна тоягата, сграбчи двата края на разкъсаната порта и я изтръгна, огъвайки метала, сякаш бе хартия.
Кернунос се дръпна назад и позволи на Дивия лов да се втурне през назъбения отвор. После се обърна да погледне към Дий и Бастет, и красивото му лице грейна в лъчезарна усмивка.
— Време е за вечеря — каза той.
Глава 30
Джош се втурна напред и зае позиция, от която можеше да наблюдава портата. Видя как дебелият метал се изду навътре и се разцепи, и зърна за миг едно огромно рогато създание, което бе разкъсало укрепленията с голи ръце. Кларент отново подскочи в ръката му, опитвайки се да го издърпа напред, по-близо до действието; Джош трябваше да положи усилия, за да остане намясто.
А после се появи Дивия лов.
Бяха по-малки, отколкото си ги представяше, но въпреки това по-големи и по-широки от всички вълци, които бе виждал преди. А зад козината и мръсотията лицата им бяха несъмнено човешки. Свирепите създания нахлуха през пролуката, катерейки се едно върху друго, втурнаха се напред със святкащи зъби и нокти, но тесните метални стени ги държаха скупчени нагъсто. Не се чуваше лаене или вой; единствените звуци бяха потракването на ноктите и щракането на зъбите им.
— Стрели — прошепна Джош.
— Пускай! — извика Паламед от бойниците отляво, сякаш го бе чул.
Втори залп от стрели се посипа върху Дивия лов. За миг създанията си възвръщаха облика, който бяха имали като хора: спартански воини, боядисани в синьо келти, едри викинги и високи масайски36 ловци. Козината, плътта и костите им се разсипваха във вековен прах. Идещите отзад запремигваха, за да го махнат от жълтите си очи, и закихаха, когато той покри муцуните им.
— Огън! — извика Шекспир отдясно.
Трети залп от стрели покоси вълците. Самураи в пълна броня, свирепи гурки37 в горска маскировка и примитивни хуманоиди за миг се превръщаха от вълци в хора и после в прах. Рицари-кръстоносци, облечени в метал, и немски офицери от Втората световна война в сиви униформи, френски легионери в синьо и свирепи вандали в животински кожи за кратко приемаха човешките си форми, преди да изчезнат. Джош забеляза, че всички те се усмихваха, сякаш изпитваха облекчение, че най-после са свободни.
— Три залпа: Хрътките на Гавраил са свършили стрелите — промърмори той.
— Трябва да тръгваме вече — тросна се Фламел, като заобиколи Джош и застана пред него.
— Не — отвърна тихо момчето. — Няма да си вървим.
— Ти се съгласи, че е по-добре да се махнем — започна Фламел. — Ще се бием с тях, но не днес.