— Утре вечер — рече Паламед. — Сега върви, върви. — Той вдигна внимателно левия си крак. Една черна усойница падна от глезена му. — Колко дълго ще издържат тези?
— Достатъчно дълго. — Шекспир се усмихна. Отметна кичурите, провиснали над очите му, и вдигна ръка към близнаците в колата. — Разделяме се само за да се срещнем пак.40
— Това не си го написал ти — каза бързо Паламед.
— Знам, но ми се иска да бях. — После, заобиколен от кучетата, Уилям Шекспир се пъхна под металната барака и изчезна. Гавраил изчака, докато всички други хрътки последват Барда.
— Пазете го — извика Паламед.
— Ще го браня с цената на живота си — отвърна Гавраил с мекия си уелски акцент. — Кажи ми обаче… — Той кимна към гъмжилото от твари в калта. — Тези… създания…? — Остави въпроса си недовършен.
Паламед се усмихна свирепо.
— Малък подарък за Дивия лов.
Гавраил кимна, след това се наведе и се превърна в голямо куче, преди да се промуши под бараката и да изчезне.
А после, с последно шипящо съскане, огънят в рова загасна.
— Време е да тръгваме — каза Фламел, като се промъкваше внимателно сред тварите, създадени от магията на Шекспир. — Не знаех, че той може да прави това.
— Сътвори ги единствено със силата на въображението си — рече Паламед. Задържа вратата на таксито отворена, за да може Алхимика да влезе в купето. — Сложете си коланите — посъветва ги той и черната му броня изчезна. — Ще друса.
Поройният дъжд спря също толкова бързо, колкото бе започнал, а после вълците от Дивия лов се метнаха през сивия дим.
Миг по-късно Кернунос прекрачи рова, а димът се виеше между рогата му. Архонтът отметна глава назад и се изсмя гръмко и победоносно.
— Къде си мислите, че отивате? — попита той, докато вървеше към колата. — Не можете да избягате от Рогатия бог.
Глава 37
Като се държеше здраво с една ръка за стъпалото, Пернел измъкна копието и мушна силно в едно от октоподските пипала, които я държаха. Металът едва докосна слузестата кожа и пипалото се дръпна рязко, оставяйки редица белези от смукала върху плътта на жената. Преди тя да успее да мушне пак, другите две пипала изчезнаха обратно в тъмния тунел.
— Вълшебнице, това положително беше грубо. Можеше да ме нараниш. Малко по-дълбоко и щеше да ми отсечеш пипалото.
— Такава беше идеята — промърмори Пернел, като затъкна отново копието в импровизирания колан и започна да се катери.
— Не съм губил пипало от векове. А отнема толкова дълго време да израсте ново — добави кисело съществото на гръцки с ужасен акцент.
Без да му обръща внимание, Пернел изкачи още едно стъпало, приближавайки се към светлината. Зачуди се дали Нерей изобщо ще може да се побере в тясната шахта. Противната смрад на съществото я облъхна и очите й се насълзиха. Тя преглътна тежко, усещайки как стомахът й се бунтува. Отмести се настрани в тясното пространство и погледна надолу. Нерей стоеше на дъното на шахтата. Тя едва успя да различи главата и раменете му в смътната светлина, идеща отгоре; за щастие всичко под тях бе скрито в сенки. Той вдигна тризъбеца си и го размаха.
— Изглежда си в капан, Вълшебнице. Не можеш едновременно да се катериш и да ме мушкаш със своята клечка за зъби. Но аз мога да те достигна…
Пернел зърна гърчещи се октоподски пипала в дъното на шахтата. Едно, после две, а после и четири запълзяха към нея, като се гънеха и извиваха, опипвайки влажните камъни като пръсти.
— Имаш ли някаква представа коя съм аз? — попита тя на английски. Повтори въпроса си на старогръцки.
Нерей сви рамене и от това движение по всичките му пипала пробягаха вълни.
— Признавам, че не знам.
— Тогава защо си тук? — попита Пернел, като се издърпа едно стъпало по-нагоре по ръждясалата стълба. Стори й се, че той звучи като отегчен академик.
— Изплащам вековен дълг — избълбука Нерей. — Един от Великите древни ми каза, че дългът ми към тях ще бъде заличен, ако се върна на този свят и дойда на този остров заедно с дъщерите си. Каза ми, че мога да те взема и макар че от теб щяла да излезе само посредствена слугиня, може би след век-два ще станеш добра съпруга. Знам само, че те наричат вълшебница.
— Но знаеш ли коя вълшебница? — попита Пернел.
Създанието се изсмя.
— О, човешка жено, не знам и не ме интересува. По мое време тази дума имаше смисъл. Вълшебница бе жена със сила, жена, от която да се боиш и която да уважаваш. Но тук, в това време и на този свят, старите думи, старите звания не означават нищо. Както разбрах, сега магьосник е просто някой, който забавлява децата, като вади зайци от шапката си41.