Към края на следобеда Пернел стигна до пристана, където всички посетители на Алкатраз — затворници и туристи — бяха започвали и завършвали пътуването си. Отляво на книжарницата намери стълбище, което водеше към втория етаж, и се изкачи по него. Сега стоеше, подпряна на перилото, и се взираше над вълните. Градът се намираше мъчително близо, само на около два километра и половина. Пернел бе израснала на студения северозападен бряг на Франция, в Бретон. Беше добра плувкиня и обичаше водата, но не можеше и дума да става за плуване в коварните и мразовити води на залива — дори там да не я чакаха Нерей и дъщерите му. Тя осъзна, че е трябвало да се научи да лети, докато беше в Индия по време на Моголската империя44.
Вълните се разбиваха в пристана, вдигайки сребристобели пръски ВИСОКО във въздуха… и от тези блестящи капчици се оформи призракът на Де Аяла.
— Трябва да има някой в Сан Франциско, когото можеш да повикаш на помощ — каза той. — Може би някой друг безсмъртен?
Пернел поклати глава.
— Двамата с Никола винаги сме живели уединено. Нали помниш, че повечето безсмъртни са слуги или дори роби на Тъмните древни.
— Със сигурност не всички безсмъртни са обвързани с Древен — каза Де Аяла.
— Не всички — съгласи се тя. — Ние не сме; нито пък Сен Жермен или Жана. Чувала съм слухове и за други като нас.
— А може ли някой от тези други да живее в Сан Франциско? — настоя той.
— Сан Франциско е голям град. Безсмъртните предпочитат големите градове с постоянно менящо се население, където е по-лесно да останат анонимни и незабележими. Така че, да, трябва да има някой.
Призракът се премести от лявата й страна и зарея поглед.
— Би ли познала друг безсмъртен, ако се разминеш с него на улицата?
— Аз — да. — Пернел се усмихна. — Никола може и да не го познае.
Призракът се плъзна точно пред Вълшебницата.
— След като не сте имали контакт с други като вас в града, как ви е открил Дий?
Пернел сви рамене.
— Добър въпрос, нали? Ние винаги сме изключително внимателни, но Дий има шпиони навсякъде и ни намира, рано или късно. Всъщност изненадана съм, че успяхме да останем скрити толкова задълго.
— Но имате приятели в града, нали? — продължи настойчиво призракът.
— Познаваме някои хора — рече Пернел, — но не много и не особено добре. — Тя отметна редките кичури посребрена коса от лицето си и присви очи срещу мъртвия моряк. В светлината на следобедното слънце Де Аяла беше почти невидим. Само една трептяща сянка във въздуха и неясни воднисти очи издаваха местоположението му. — От колко време си призрак? — попита тя.
— Повече от двеста години…
— И през цялото това време някога искало ли ти се е да беше безсмъртен?
— Никога не ми е минавало през ума — рече бавно призракът. — Имало е моменти, когато ми се е искало да съм още жив. В дните, когато в залива пада мъгла или пък вятърът носи водните пръски във въздуха, ми се е искало да имам физическо тяло, за да ги усетя. Но не съм сигурен дали бих желал да съм безсмъртен.
— Безсмъртието е проклятие — рече твърдо Пернел. — Разбива ти сърцето. Не можеш да си позволиш да се сближиш с хората. Самото ни присъствие е опасно за тях. Дий е сривал със земята цели градове, в опитите си да ни залови, предизвиквал е пожари и глад, дори земетресения, мъчейки се да ни спре. Двамата с Никола прекарахме живота си в бягане, криене и спотайване в сенките.
— Ти не си искала да бягаш, така ли? — попита призракът.
— Трябваше да останем и да се бием — кимна Пернел. Опря лакти на дървеното перило и се загледа надолу към пристана. Въздухът трептеше и за миг тя зърна безчет фигури в костюми и униформи от миналото, тълпящи се по кея. Вълшебницата се съсредоточи и призраците на Алкатраз изчезнаха. — Трябваше да се бием. Можехме да спрем Дий. Имахме възможност да го сторим през 1945-а в Ню Мексико, а двадесет години по-рано, през 1923-а, в Токио, той беше в ръцете ни, изтощен почти до смърт след земетресението, което бе предизвикал.
— Защо не го направихте? — попита Де Аяла.
Пернел огледа опакото на дланите си, изучавайки новите бръчки по някога гладката кожа. Синьо-зелените старчески вени вече се виждаха ясно; вчера ги нямаше.