— Защото Никола каза, че тогава няма да сме по-добри от Дий и другите като него.
— А ти не беше съгласна?
— Чувал ли си някога за един италианец на име Николо Макиавели? — попита Пернел.
— Не съм.
— Блестящ ум, хитър и безмилостен. Сега, за съжаление — и за голямо мое учудване, — работи за Тъмните древни — каза Вълшебницата. — Но преди много години беше казал нещо като „ако трябва да нараниш някого, нарани го толкова силно, че да няма нужда да се боиш от отмъщението му“.
— Не ми звучи като особено добър човек — рече Де Аяла.
— Не е. Но е прав. Преди три века безсмъртният човек Темуджин45 предложи да затвори Дий в някое далечно Сенкоцарство вовеки веков. Трябваше да се съгласим.
— И ти искаше да го направите? — попита Де Аяла.
— Да, аз бях за това да го затворим в Сенкоцарството на Монголската империя на Темуджин.
— Но съпругът ти отказа?
— Никола заяви, че нашата задача е да пазим Сборника и да открием близнаците от пророчеството, а не да воюваме с Тъмните древни. Но няма да отрека, че щеше да ни е по-лесно, ако Дий не ни преследваше постоянно. В Токио имахме възможност да го лишим от силите му, от паметта му и може би дори от безсмъртието му. Тогава той нямаше да е заплаха за нас. Трябваше да го направим.
— Но това щеше ли да спре Тъмните древни? — попита призракът.
Пернел се замисли за момент.
— Щеше да им причини някои неудобства, да ги забави малко, но не, нямаше да ги спре.
— Вие двамата щяхте ли да имате възможност да изчезнете напълно?
Усмивката на Пернел бе горчива.
— Вероятно, не. Където и да отивахме, по някое време ни се налагаше да продължим нататък. Винаги — рано или късно — се местехме. — Тя въздъхна. — Задържахме се прекалено дълго в Сан Франциско. Даже собственичката на кафенето, намиращо се срещу нашата книжарница, беше започнала да коментира липсата на бръчки по кожата ми. — Пернел се изсмя. — Без съмнение си мисли, че си инжектирам ботокс. — Тя вдигна ръце пред себе си и ги огледа критично. — Чудя се какво ли би казала, ако ме види сега?
— Тази жена приятелка ли ти е? — попита бързо Де Аяла. — Дали ще може да помогне?
— Тя ми е позната, не приятелка. Освен това е обикновен човек. Няма как дори да се опитам да й обясня и най-малката частица от това — каза Пернел. — Така че, не, няма да я помоля за помощ. Само ще я изложа на опасност.
— Помисли, мадам, помисли: трябва да има някой, към когото можеш да се обърнеш — настоя отчаяно Де Аяла. — Някой Древен, който е благоразположен към делото ви, или безсмъртен, който не е свързан с Тъмните древни? Дай ми име. Нека отида и ги намеря. Колкото и да си силна и могъща, не можеш да устоиш сама на сфинкса, Морския старец и чудовищата в килиите. А онзи, който прати мухите сутринта, със сигурност ще опита нещо ново, нещо още по-смъртоносно.
— Знам — каза Пернел мрачно. Загледа се в нереидите в морето и остави мислите си да се зареят. Трябваше да има безсмъртни в Сан Франциско — всъщност тя знаеше, че има; по-рано днес бе уловила беглия образ на младолик момък с мъртви очи, който се взираше в нея. Той използваше ясновидска купа, за да я наблюдава. Устните на Вълшебницата се извиха в усмивка; вече нямаше да използва тази купа. В него обаче имаше нещо — нещо диво и смъртоносно в начина, по който се движеше и я гледаше, и то й напомни за…
— Има някой — рече тя внезапно. — Тя е живяла тук в продължение на десетилетия; обзалагам се, че познава всеки Потомък и Древен в града. Тя ще знае на кого можем да се доверим.
— Нека отида при нея — рече Де Аяла. — Мога да й кажа къде си.
— О, тя в момента не е в Сан Франциско — усмихна се Пернел. — Но това няма значение.
Призракът изглеждаше озадачен.
— Тогава как ще се свържеш с нея?
— Ще използвам ясновидство.
— И кого ще търсиш? — попита любопитно призракът.
— Девата-воин, Скатах Сянката.
Глава 42
Надрасканото и очукано такси мина по „Милбанк“ покрай парламента и спря на един светофар. Веднага рошав скитник с чорлава брада, увит в няколко ката дрехи, се отдели от черния метален парапет и забърза към колата. Топна една гумена миячка за прозорци в синя пластмасова кофа и я прекара напред-назад по напуканото предно стъкло с три бързи движения, остъргвайки калта и слепения прах от Дивия лов. Паламед свали прозореца и подаде на стареца монета от две лири.
— Изглежда, днес и двамата работим до късно, старче. Добре ли я караш?
— На топло и сухо и с пълен корем, Пали. Какво повече мога да искам? Нищо. Освен може би куче. Хубаво би било да си имам едно куче. — Гласът му се издигаше и спадаше в странен напевен ритъм. Скитникът подсмръкна шумно и носът му се сбърчи с отвращение. — Пфу! Нещо мирише. Мисля, че може да си прегазил някакво животно. На бас, че е залепнало отдолу на колата. Най-добре го изстържи оттам, иначе няма да имаш много клиенти. — Той се изсмя; звукът приличаше на клокочене в гърдите му. Премигна късогледо, внезапно осъзнал, че на задната седалка има пътници. — Опа, не ги видях тези там. — Наведе се по-близо до Паламед и каза с дрезгав, но ясно доловим шепот: — Предполагам, че нямат обоняние.