Теодор Стърджън
Вълшебниците от Ксанаду
Пред вас е последното изобретение на човечеството от гледна точка на нашата представа за него. Приспособление, което превръща всички останали в отживелица. Апотеоз на един блян, или „хипнотична халюцинация“, както биха казали психолозите, нещо, постижимо само в най-свободния полет на фантазията ни — „магическа пръчка“, която моментално изпълнява желанията ни и води към съвършенство. Едно великолепно изобретение, както виждате.
Слънцето се превърна в мъглявина и разбито, човечеството се пръсна във всички посоки. Себепознанието на човешкия род изискваше той да съхрани миналото си, така както опази настоящето си — в противен случай се прощаваше с всичко човешко. И изпълнен с гордост от самия себе си, той превърна традициите си в ритуали и ги стандартизира.
Такава беше заветната мечта — където и да се установи човечеството или отделните негови отломки, където и да заживее, това да бъде по-скоро продължение, отколкото начало, така че във вселената и във вечността хората да си останат хора — да говорят по човешки, да имат човешки стремежи и човешки постижения. И когато човек срещне човека, независимо от различията и разстоянията помежду им, себеподобните да се срещнат в мир, да заговорят на общ език.
Но знайно е, че хората, бидейки хора…
Брил се приближи до розовата звезда, чиято светлина го подразни, и разпозна четвъртата планета. Тя висеше в очакване като екзотичен плод. (Зрял ли е, ще може ли да узрее под негово въздействие? Ами ако е отровен?) Той остави машината в орбита и се спусна със сондата. До един водопад стоеше млад туземец и го наблюдаваше.
— Земята ми беше майка — каза Брил, без да излиза от сондата. Това бе официалният поздрав на цялото човечество, изричаше се на Стария език.
— И мой баща — отвърна туземецът с ужасен акцент. Брил излезе внимателно от сондата, но не посмя да се отдалечи от нея. После изпълни докрай своя дял от ритуала:
— Уважавам несъответствието в нашите потребности като индивиди и ви поздравявам.
— Уважавам сходството в нашите нужди като хора и ви поздравявам. Името ми е Уонайн — отговори момчето, — син съм на сенатора Танайн и Нина. Намирате се в Ксанаду, една от областите на планетата Ксанаду, четвърта в тази система.
— Името ми е Брил, идвам от Кит Карсън, втората планета от системата Съмнър, член съм на Върховната власт — поясни пришелецът и добави: — Идвам в мир.
След това изчака да види дали дивакът ще свали от себе си някакво оръжие, както изискваше историческият протокол. Не последва нищо такова, явно Уонайн не носеше оръжие. Беше облечен в ефирна като паяжина туника, препасана с широк колан от плоски, черни, излъскани до блясък камъни, и едва ли би могъл да скрие нещо повече от стрела. Брил изчака още малко, като наблюдаваше спокойното лице на туземеца. Искаше да разбере дали Уонайн не таеше подозрения, че в лъскавата черна униформа, в блестящите ботуши и металическите ръкавици се крие някакво оръжие.
Уонайн каза само:
— Щом идвате в мир, сте добре дошли — и се усмихна. — Ще ви заведа в дома на Танайн, който е и мой, да си починете.
— Казвате, че Танайн, вашият баща, е сенатор? Действуващ ли е? Би ли могъл да ми помогне да се свържа с правителствения ви център?
Момчето не отговори веднага, устните му едва забележимо мърдаха, сякаш си превеждаше казаното на мъртвия език. Последва:
— О, да. Разбира се.
Брил докосна лявата ръкавица с пръстите на дясната си ръка, при което сондата започна да се издига и отдалечава. Щеше постепенно да се скачи с кораба, до ново повикване. Уонайн не изглеждаше смаян; може би, помисли си Брил, разумът му не го побира.
Момчето поведе Брил по една пътека, която се виеше сред ливади от приказни цветя — преобладаваха тъмночервените, сред тях имаше бели, тук-там малки алени и всички те сякаш бяха поръсени с бисери от водопада. Мека, гъста трева обграждаше пътеката в по-високите й части — червена отблизо, бледорозова отдалече.
Присвитите черни очи на Брил проникваха навсякъде, поглъщаха и запечатваха всичко — момчето, което дишаше леко и подскачаше нагоре по стръмното, ефирната му дреха, която сменяше цвета си при всеки полъх на вятъра, високите дървета — зад някои от тях може би се спотайваше човек или оръжие, оголените скали и окислителните процеси, за които те свидетелствуваха, птиците, които виждаше, и птичите песни, които чуваше и които бяха може би нещо друго.
Беше човек, на когото можеше да убегне само очевидното, а очевидните неща са толкова малко.
И все пак къщата го свари неподготвен. Разпозна я едва когато с момчето бяха прекосили наполовина подобната на парк местност, сред която бе разположена.